Робърт Паркър - Изчезването на Рейчъл Уолъс

— Понякога е трудно с Рейчъл — каза Джули и погали лявата й ръка. — Тя не винаги иска да каже и направи това, което говори и прави. Понякога дори съжалява за стореното.

— Аз също — отвърнах. Чудех се дали трябваше да погаля другата ръка. Чувствах тениската си мокра на гърдите, но не я пипнах. То е като че ли са хвърлили катран по теб. Не трябва да го бършеш.

— Джули и аз ще вечеряме в стаята ми довечера. Няма да имам нужда от теб до утре сутринта в осем — каза Рейчъл.

— По-добре да почакам докато Джули си тръгне — рекох.

И двете ме погледнаха, после Рейчъл каза:

— Тя ще си тръгне точно тогава.

— Аха — рекох. Неизменният остроумен отговор, дори когато съм тъпак. Нали бяха много добри приятелки.

— Ще се кача с вас и ще се помотая в коридора, докато келнерът ви обслужи.

— Няма да е необходимо — каза Рейчъл без да ме погледне.

— Не, ще е необходимо — рекох. — Аз си върша работата, Рейчъл. Няма да позволя някой да те закачи във фоайето само защото си ми сърдита.

Тя ме погледна и каза:

— Не ти се сърдя. Срамувам се от това, което направих преди малко.

Зад нея Джули сияеше: „виждаш ли?“ — говореше усмивката й — „виждаш ли? Тя наистина е много симпатична“.

— Както и да е — казах, — ще бъда наблизо и ще чакам, докато се заключите за през нощта. Няма да ви досаждам, ще кротувам в коридора.

Тя кимна и каза:

— Може би така ще е най-добре.

Допихме си питиетата, Рейчъл Подписа сметката и се отправихме към асансьорите. Вървях напред, а те ме следваха. Когато влязохме в асансьора, Джули и Рейчъл се държаха за ръце. Полата все още чудесно прилепваше по бедрата на Джули. Бях ли сексист? Грозно ли беше да си мисля: „Какво разхищение!“ Излязох пръв на етажа на Рейчъл. Коридорът беше празен. Като стигнахме до стаята й взех от нея ключа и отворих вратата. Вътре беше тъмно и тихо. Влязох и запалих лампите. Нямаше никой. В банята също. Рейчъл и Джули влязоха вътре.

— Добре — казах. — Пожелавам ви лека нощ. Ще бъда в коридора. Когато келнерът дойде, първо отбори с веригата и не го пускай вътре, ако и аз не съм с него.

Рейчъл кимна.

— Радвам се, че се запознахме, Спенсър — каза Джули.

Усмихнах й се и затворих вратата.

Коридорът беше тих и изискан, тапетите — със златисти шарки. Чудех се дали ще се любят преди вечеря. Аз така бих направил. Надявах се да не го направят. Доста време мина откакто обядвахме и ако желанието ми не се сбъднеше, щях да вися още доста, преди да вечерям.

Подпрях се на стената срещу тяхната врата. Ако се любеха, не исках да ги чувам. Идеята за любов между две жени не ми действаше особено, ако беше абстрактна. Но ако си ги представех и се замислех за това, как точно го правят, тогава всичко ми изглеждаше твърде зле, някак унизително. Всъщност може би и Сюзън и аз не изглеждахме толкова добре, като го правехме. Като си помисли човек, може би никой от нас не го върши грациозно като в „Лебедово езеро“. „Добре е тогава, когато след това ти е добре“ — казах високо в празния коридор. Това го е казал Хемингуей. Не си е губел времето в празни хотелски коридори без да е вечерял.

От стаята вляво излезе висок слаб мъж с черни мустаци и двуреден сив костюм на тесни райета, мина покрай мен и се отправи към асансьора. На яката, под скромния възел на вратовръзката, имаше сребърна игла. Черните му обувки блестяха. Шик. Много по-шик от мократа тениска „Адидас“. Да върви по дяволите. Той сигурно нямаше 38-калибров „Смит и Уесън“ с десетсантиметрова цев. А аз имах. „Как ти се струва това?“ — измърморих на гърба му като влезе в асансьора.

Около петнадесет минути по-късно една камериерка мина забързано по коридора покрай мен и почука на една врата по-надолу. Никой не отговори и тя си отвори вратата с ключ на дълга верига. Забави се около минута вътре, мина отново покрай мен и се качи на служебния асансьор. Сигурно и тя нямаше 38-калибров пищов.

Започнах да се забавлявам като се опитвах да си спомня текстове на песни от Джони Мърсър. Почти бях изпял „Мемфис през юни“, когато от асансьора излезе сивокос мъж с приятна външност и голям червен нос и тръгна по коридора към мен. Беше облечен със сиви панталони и синьо сако. На ревера имаше малка значка с надпис „Помощник-управител“.

Освен това сакото висеше странно над дясното му бедро, както когато носиш пистолет в кобур на хълбока. Той се приближаваше усмихнат. Забелязах, че сакото му не беше закопчано, а лявата му ръка бе полусвита в юмрук и той се потупваше по бедрото с нея.