Робърт Паркър - Изчезването на Рейчъл Уолъс

— За бога, госпожо, това беше просто торта-сюрприз.

Рейчъл леко се наклони към него и му каза много отчетливо:

— Изяж един сандвич с лайна.

Никой не продума по пътя обратно до „Риц“. Движението още не беше натоварено и нямаше нужда Линда Смит чак толкова да се съсредоточава в кормуването. Като минавахме по моста към булевард „Масачузетс“ се загледах в дъжда, който правеше кръгчета по повърхността на водата. Извивката на реката изглеждаше много хубава оттук и макар че е много по-красива, когато вървиш по-моста, от колата не изглеждаше зле. Оттук се виждаше и кварталът с червени тухли на Бийкън Хил, истинския, а над него се извисяваше позлатения купол на „Булфинч Стейт Хаус“. Около него стърчаха небостъргачите на модерния квартал, но оттук те не изглеждаха много внушителни. Под дъжда всичко изглеждаше така както си е било, или така както трябваше да си остане.

Линда Смит зави към булевард „Комънуелт“.

— Мислиш, че не трябваше да предявявам обвинение, така ли? — попита ме Рейчъл.

— Не е моя работа да мисля за това — отвърнах.

— Но не го одобряваш. Свих рамене.

— Това допринася за задръстването на съдебната система.

— Трябваше ли да ги оставя да си отидат след като ме нападнаха и унизиха?

— Можех да ги сритам по задниците — казах аз.

— Това е твоето разрешение за всичко — рече тя и погледна навън през прозореца.

— Не, но е разрешение за някои неща. Искаш да ги накажеш. Какво мислиш, че ще им се случи? Най-много да престоят една нощ в затвора и да платят глоба от петдесет долара. За да стане това ще трябва да се ангажират двама патрулни полицаи, един сержант, един съдия, един прокурор, един служебен защитник, а може би и повече. На държавата това ще струва около две хиляди долара, а ти вероятно ще трябва да прекараш една сутрин в съда, както и двамата полицаи, които ги арестуваха. Можех много по-бързо и безплатно да ги накарам да съжаляват за това, което направиха. Тя продължи да гледа навън.

— А освен това — рекох, — то беше само торта-сюрприз, госпожо.

Тя ме погледна и почти се засмя:

— Ти беше много бърз.

— Не знаех, че ще излезе просто торта-сюрприз.

— Би ли го застрелял? — попита тя. Вече не гледаше навън, а се беше втренчила право в мен.

— Ако се наложеше. За малко щях да го направя, ако не бях видял, че е торта.

— Що за човек би направил това?

— Да хвърли торта по някого?

— Не — отвърна тя. — Да застреля някого.

— Вече ме пита — рекох. — в момента нямам по-добър отговор от този: не е ли добре, че имаш на разположение такъв човек? Както е тръгнало, до края на седмицата ще те нападне цяла орда от шовинистично настроени ездачи на камили.

— Говориш като че ли аз съм виновна за това, което стана. Не е в мен вината. Не аз създавам неприятности — на мен ми ги създават заради възгледите ми.

Линда Смит зави по улица „Арлингтън“ към открития площад пред хотел „Риц“.

— Останете в колата, докато не ви кажа да слезете — казах.

Слязох, огледах в двете посоки и във фоайето. Портиерът се втурна да отвори вратата на Рейчъл. Тя ме погледна. Кимнах. Тя излезе от колата и влезе в хотела.

— Да пийнем нещо в бара — рече тя.

Кимнах и я последвах. Имаше двама бизнесмени, които пиеха уиски на една маса до прозореца. На друга маса седяха момиче и момче, вероятно колежани, много изтупани, но някак неспокойни. Той пиеше бира. Тя — коктейл с шампанско. Или поне нещо, което имаше вид на коктейл с шампанско. Надявам се да е било.

Рейчъл седна на един висок стол на бара, аз се настаних до нея, обърнах се с гръб към бара и огледах помещението. Нямаше никой друг освен бизнесмените и колежанчетата. Палтото на Рейчъл беше с качулка. Тя я свали, но остана с палтото, за да скрие лекето от тортата на роклята си.

— Бира ли ще пиеш, Спенсър?

— Да, ако обичаш.

Тя поръча. Бира за мен и мартини за себе си. За бара на „Риц“ бях облечен скандално небрежно. Мисля, че когато влязох, барманът леко пребледня, но нищо не каза и продължи да се занимава с бара и да се прави, че външният ми вид не го е наскърбил.

В бара влезе сама една млада жена. Тя беше облечена с дълга кремава вълнена пола и тежки черни ботуши, от тези дето сякаш имат кожа в повече. Блузата й беше бяла. На шията имаше черен копринен шал, а в ръката си държеше сиво кожено палто. Беше много елегантна. Установих, че полата й прилягаше добре, особено в ханша. Тя огледа бара, забеляза ни и тръгна право към нас. Все още привлекателен, помислих си. Все още ставам.