Робърт Паркър - Изчезването на Рейчъл Уолъс

— Може да се изтълкува и така — каза той, когато пристигна, — а би могло да се приеме и че вие създавате безредие.

— Ще ни придружите ли, господин полицай? — попита Рейчъл — Бих казала, че това е ваш дълг и мисля, че трябва да го изпълните.

— Ние сме тук за да предотвратим разпространението на една неморална и вредна доктрина, господин полицай — каза Квадратната челюст. — Това е нашият дълг. Не мисля, че трябва да помагате на хора, които искат да разрушат американското семейство.

Полицаят погледна към Рейчъл.

— Не се хващам на несъстоятелни спорове — каза тя. — Имам абсолютното право да говоря в тази библиотека. Поканена съм и ще говоря. Тук не става въпрос кой е прав. Аз имам права и те се опитват да ги нарушат. Свършете си работата.

Събраха се и други хора, преминаващите коли намаляваха скорост и движението започна да се затруднява, тъй като шофьорите се опитваха да видят какво става. Привлечени от тълпата тийнейджъри се спираха да гледат и се подхилваха.

— Може би ще ви е от полза, господин полицай, да знаете, че съм близък приятел на началника Гарнър. Сигурен съм, че ще му е интересно да чуе от мен какво точно е станало и как са се държали хората му.

— Приятел на шефа — каза младият полицай и ме погледна.

— Ужас — казах. — Най-добре е да го заобиколиш на пръсти. Ченгето ми се ухили широко.

— Точно така — рече той и отново се обърна към Квадратната челюст. — Разкарай се, мухъл! Усмивката му беше изчезнала.

Квадратната челюст леко се олюля, сякаш някой го беше фраснал.

— Моля? — рече той.

— Казах да си размърдаш задника. Тая мадама може да е всякаква, но тя не се опита да ме сплаши. Не ми харесва, когато някой се опитва да ме сплаши. Тези хора ще влязат вътре. Можеш да кажеш това на шефа като го видиш. Можеш да му кажеш, че са минали покрай тебе или по тебе. Твоя си работа какво ще му кажеш.

Лицето на младия полицай беше на около сантиметър от лицето на Квадратната челюст, но, тъй като той беше с около осем сантиметра по-нисък, гледаше полицая отдолу. В това време другият полицай беше излязъл от колата. Той беше по-възрастен и по-пълен, с голямо шкембе и големи ръце с едри кокалчета. В дясната си ръка държеше палка, с която потупваше леко бедрото си.

Хората от двете страни на Квадратната челюст се отдръпнаха. Той погледна към Рейчъл и заговори, почти съскайки:

— Ти, мръсна, презряна жена, гнусна лесбийка такава. Никога, никога няма да те оставим да победиш. Ти, извратена…

Аз посочих наляво към улицата и казах на двамата полицаи:

— Там става нещо.

Те се обърнаха да погледнат и тогава аз треснах с десния си юмрук Квадратната челюст в слънчевия сплит от около петнадесет сантиметра. Той изохка и се преви надве. Полицаите се обърнаха, погледнаха него, после — мен. Аз се втренчих, накъдето им бях посочил и казах:

— Изглежда съм сбъркал.

Квадратната челюст се беше навел, хванал се с две ръце за корема и се олюляваше напред-назад. Един добър удар в слънчевия сплит почти те парализира за минута-две.

Младият полицай ме погледна безизразно и каза:

— Да, сигурно. Е, да вървим в библиотеката.

Като минахме покрай Квадратната челюст възрастният полицай му каза:

— Повръщането на улицата е нарушение на наредбите по чистотата.

В библиотеката и в малката лекционна зала по нищо не личеше, че се е случило нещо. Събралите се бяха предимно жени, всичките с побелели коси, повечето с наднормено тегло. Те седяха спокойно на сгъваеми столове, търпеливо вторачени в малкия подиум и празната катедра.

Полицаите ни оставиха на вратата.

— Ще седим отвън, докато свърши — рече младият.

Рейчъл Уолъс се представи на председателя на клуба „Приятели на библиотеката“, който на свой ред щеше да я представи на слушателите. Младият полицай се загледа в нея и ме попита:

— Как каза, че й е името?

— Рейчъл Уолъс.

— Каква е тя? Някоя смахната или нещо подобно?

— Писателка е, феминистка. Хомосексуалистка. Не е лесно да я уплашиш — отвърнах.

Ченгето поклати глава и каза на колегата си:

— Проклета лесбийка — после се обърна към мен — Ще чакаме отвън.

Двамата поеха по стълбите. Като измина три стъпала, младият се спря и ми каза:

— Имаш добър удар. Не са много хората, които могат да удрят толкова силно отблизо.

След това се обърна и продължи по стълбите след колегата си.

Рейчъл се бе настанила на един сгъваем стол до катедрата. Ръцете й лежаха сплетени в скута, а краката й бяха кръстосани. Председателят обясняваше на присъстващите коя е тя. На една маса вдясно от катедрата имаше двадесетина екземпляра от книгата й. Аз се облегнах на стената до вратата и огледах слушателите. Никой нямаше вид да крои нещо. Не всички изглеждаха будни. Линда Смит застана до мен.