Робърт Паркър - Изчезването на Рейчъл Уолъс

— За кое?

— В тази страна — земята на свободните и прочие глупости аз се нуждая от мъж с пистолет, за да ме пази, просто защото съм такава, каквато съм.

— А от тоба на човек наистина може да му призлее — съгласих се аз.

В осем и половина на другата сутрин отидох да взема Рейчъл Уолъс от стаята й и слязохме да закусим в кафенето на „Риц“. Бях в одеждите си на бодигард — дънки, тениска, кадифено яке „Левис“ и ослепително нови маратонки „Пума“: тъмносини, велурени със златна ивица. Специален полицейски „Смит и Уесън“ 38 лежеше в раменен кобур.

— Аха, днес не сме толкова официални. Ако и довечера се облечеш така, няма да те пуснат в ресторанта — каза Рейчъл Уолъс.

— Работни дрехи — рекох. — Удобни са ми, като се движа. Тя кимна и дояде яйцето си. Беше облечена в скромна сива рокля с кашмирен шал около врата.

— Смяташ ли, че ще се наложи да се движиш?

— Вероятно не — отвърнах. — Но, както казват в Пентагона, трябва да планираш действията си съобразно възможностите, а не съобразно намеренията на противника.

Тя подписа чека и рече:

— Да тръгваме.

Взе чантата си изпод масата и се запътихме навън през фоайето. Получи палтото си от гардероба — светлокафяв тренчкот. Личеше си, че струва доста пари. Не си направих труда да й го държа. Тя не ми обърна никакво внимание докато го обличаше. Огледах фоайето. Имаше немалко хора, но никой не изглеждаше не на място. Нямаше никой с пистолет или поне нямаше никой, на който да му се вижда пистолета. Всъщност, аз бях единственият човек, когото бих заподозрял, ако не се познавах толкова добре и ако не се обичах толкова.

Една млада жена в зелен костюм и с кафява барета се приближи към нас от входа откъм „Арлингтън стрийт“.

— Здравейте, мис Уолъс. Колата ви чака.

— Познаваш ли я? — попитах аз.

— Да — каза Рейчъл. — Това е Линда Смит.

— Имам предвид лично — настоях аз, — не само да си чувала за нея или да сте си разменяли писма.

— Да, виждали сме се вече няколко пъти.

— Добре.

Излязохме на „Арлингтън стрийт“. Аз вървях напред. Улицата беше оживена както всеки ден по това време. До жълтия бордюр беше паркирано едно волво. Моторът работеше, а портиерът държеше предната врата откъм мястото до шофьора. Когато видя Линда Смит, той отвори вратата. Аз надникнах в колата, след това се отдръпнах встрани. Рейчъл Уолъс се настани вътре, портиерът затвори вратата, аз се качих отзад, а Линда Смит седна зад волана.

— Линда, познаваш ли мистър Спенсър? — попита Рейчъл, когато се вляхме в потока от коли.

— Не. Приятно ми е да се запознаем, мистър Спенсър.

— И на мен, мис Смит — отвърнах. На Рейчъл щеше да й хареса обръщението.

— Спенсър се грижи за мен при тази обиколка — обясни Рейчъл.

— Зная. Джон ми каза — тя погледна към отражението ми в огледалото за обратно виждане. — Никога не съм срещала истински бодигард.

— Ние сме съвсем обикновени — казах. — И в наште вени кръв червена блика.

— Пък и начетен!

— Кога трябва да бъдем в Белмонт?

— В десет часа — отвърна Линда — в градската библиотека на Белмонт.

— Какво ще правим там? — попитах.

— Мис Уолъс ще изнесе сказка в клуба „Приятели на библиотеката“.

— Хубаво либерално градче сте си избрали.

— Не се безпокой, Спенсър — каза Рейчъл Уолъс. Тонът й беше рязък — Казах, че ще говоря където мога и пред когото мога. Имам какво да кажа и не възнамерявам да убеждавам тези, които вече са съгласни с мен.

Кимнах.

— И да има проблеми, не е страшно. Затова ти се плаща.

Пристигнахме в библиотеката на Белмонт в десет без петнадесет. Там десетина мъже и жени се разхождаха нагоре-надолу с плакати, закачени с ремъци на прътове.

От другата страна на улицата беше паркирана една патрулна кола с двама полицаи, които кротко седяха вътре.

— Паркирайте зад ченгетата — казах.

Линда направи завой и спря зад полицейската кола. Аз излязох навън като им казах:

— Останете за малко в колата.

— Няма да се свивам тук заради няколко демонстранти.

— Тогава гледай страшно, докато седиш тук. Затова ми се плаща. Искам само да поприказвам с ченгетата.

Приближих се до патрулната кола. Полицаят на волана беше млад, с умно лице. Имаше вид на човек, който при първа възможност ще ти каже да си налягаш парцалите. И ще се изсмее. Дъвчеше една клечка за зъби, от тези дето ги мушват в двойни сандвичи с препечени филийки. На края на клечката, който стърчеше от устата му, все още стоеше къдравата целофанена лентичка.