Робърт Паркър - Изчезването на Рейчъл Уолъс

— Носът ти очевидно е чупен.

— Много пъти — казах. — Но това е дреболия. Боли, но не е нещо сериозно.

— И си убивал хора.

— Да.

— Не само в армията.

— Не.

— Що за човек е онзи, който прави това?

Сюзън се беше загледала много съсредоточено в мебелировката.

— Това е великолепен старинен шкаф, вижте месинговите панти — каза тя.

— Не сменяй темата вместо него — каза Рейчъл. — Нека да ми отговори.

Тя говореше малко рязко за моя вкус. Но ако има нещо на тази земя, в което съм сигурен, то е, че Сюзън не се оставя да падне по гръб. Трудно може да се намери някой, който да й се наложи.

— Всъщност — рече тя, — аз исках да сменя темата заради себе си. Ще се изненадаш, като разбереш колко пъти съм слушала този разговор.

— Искаш да кажеш, че те отегчаваме.

— Съвсем малко — усмихна й се Сюзън.

— Аз отегчавам мнозина — каза Рейчъл. Това не ме притеснява. Нямам нищо против да досаждам, за да разбера онова, което искам да знам.

Келнерката ми донесе телешкото. Хапнах малко.

— И какво искаш да знаеш?

— Защо се занимаваш с неща, които са свързани с насилие и с опасности.

Отпих половин чаша бира. Взех си още една хапка от телешкото.

— Знаеш ли — казах. — мисля, че насилието е своего рода страничен ефект. Винаги съм искал да си живея живота така, както аз го разбирам. И винаги съм се стараел да правя това, което мога да правя. Бива ме в определени неща — старал съм се да вървя в тази посока.

— Отговорът не ме удовлетворява — каза Рейчъл.

— Не е и нужно. Важното е, че мен ме удовлетворява.

— Това, което той няма да каже — рече Сюзън, — и което не би признал дори и на себе си е, че би искал да е сър Гейвин 5 5 Сър Гейвин — племенник на крал Артур, образец за рицарска вежливост и достойнство. . Той просто се е родил с петстотин години закъснение. Ако разбереш това, ще разбереш повечето от нещата, за които питаш.

— Шестстотин години — казах аз.

Как да е, привършихме с останалата част от вечерята. Сюзън разпита Рейчъл за книгите и за работата й и това отвлече вниманието й от мен към нещо, което й харесваше много повече. Сюзън си я бива в това отношение. След вечерята трябваше да откарам Рейчъл обратно в хотел „Риц“. Сбогувахме се със Сюзън на паркинга зад ресторанта, където бяхме оставили колите си.

— Не бъди лош с нея — меко каза Сюзън. — Тя е изплашена до смърт и се чувства страшно зле с теб и със своя страх.

— Аз не я упреквам за това, че се страхува — казах. — Но вината за това не е моя.

— Спенсър, имам да върша работа — обади се Рейчъл от предната седалка на колата ми.

— Господ да ми е на помощ — казах на Сюзън.

— Изплашена е — рече тя. — На това се дължи проклетията й. Помисли си как би се чувствал ти, ако тя беше единствената ти защита.

Потупах Сюзън по дупето, реших, че ще е лицемерно да я целуна и й отворих вратата, за да се качи в спортната си кола. Бях доволен, че се е отървала от Шевролета си. Не й отиваше.

— Държа ми вратата, само за да я подразниш — каза Сюзън през отворения прозорец.

— Да, скъпа, но аз се прибирам вкъщи с нея.

Сюзън включи на скорост и подкара колата от паркинга. Аз се настаних до Рейчъл и също потеглих.

— Господи, от коя година е тази кола? — попита Рейчъл.

— 1968-ма. Бих си купил нова, но вече не произвеждат открити — може би трябваше да си взема някаква спортна кола. Или може би само някой стар Шевролет щеше да ми тича.

— Сюзън е много привлекателна личност — каза Рейчъл.

— Вярно е — съгласих се аз.

— Това, че тя те харесва, ме кара да изпитвам по-добри чувства към теб — каза Рейчъл.

— Тя ми помага да ме приемат на доста места.

— Личи си привързаността ви един към друг.

Кимнах.

— Различно е от начина, по който обичам аз, но мога да го разбера у другите. Щастлив си, че имаш такава силна връзка.

— И това е вярно — потвърдих аз.

— Ти не ме харесваш.

Свих рамене.

— Така е — каза тя.

— Това е без значение.

— Не ме харесваш и не харесваш това, което олицетворявам.

— Какво олицетворяваш?

— Правото на всяка жена да бъде такава, каквато е. Да организира живота си в съответствие със своето собствено желание, да не поставя волята си в зависимост от прищевките на мъжете.

— Ау! — казах аз.

— Разбираш ли, че нося името на баща си?

— Не знаех това.

— Не съм имала никакъв избор — рече тя. — То ми е било дадено.

— И при мен е така — казах аз.

Тя ме погледна.

— Било ми е дадено — Спенсър. Не съм имал избор. Не съм могъл да кажа, че бих предпочел да се казвам Спейд, Самюел Спейд. Това би било страхотно име, но уви. Трябвало е да се сдобия с име като на някакъв английски поет. Знаеш ли какво е писал Спенсър?