Робърт Паркър - Изчезването на Рейчъл Уолъс

— А утре?

— Утре трябва да ме вземете от стаята ми в осем часа. Сутринта ще държа реч, а следобед ще раздавам автографи.

— Тази вечер имам уговорена среща. Може ли да я поканя да дойде с нас?

— Вие не сте женен — рече тя.

— Вярно е — казах.

— Среща с някоя случайна ли е или става дума за приятелката ви?

— Става дума за приятелката ми.

— Ние не можем да поемем нейните разноски, нали разбирате — обади се Тикнър.

— О, по дяволите — казах аз.

— Да, естествено, поканете я. Все пак, надявам се, че не възнамерявате да я мъкнете навсякъде. Първо работата, после удоволствието, нали знаете.

— Тя не е от онези, дето ги мъкнат — казах аз. — Трябва да се радвате, ако дойде с нас.

— Не ми пука от тона ти, копеле такова — каза Рейчъл Уолъс. — Аз имам напълно закон но основание д а държа д а не се разсейваш с приятелката си, за да можеш да вършиш онова, за което съм те наела и за което ти плащам. В случай на опасност за кого би се погрижил най-напред, за нея или за мен?

— За нея — казах аз.

— В такъв случай, предлагам тя да не е винаги с нас.

— Няма да бъде — успокоих я аз. — Съмнявам се, че би го изтърпяла.

— Възможно е да променя решението си за тази вечер — каза тя.

— Възможно е и аз да променя своето.

— Чакайте! Чакайте сега — намеси се Тикнър. — Сигурен съм, че Рейчъл не искаше да каже нищо лошо. Тя има право, Спенсър, сигурен съм, че разбираш това.

Аз не казах нищо.

— За тази вечер, естествено, е напълно разбираемо — рече Тикнър. — Ти си имал среща. Не си могъл да знаеш, че Рейчъл ще поиска да си с нея тази вечер. Сигурен съм, че ще й е приятно да вечеря с вас двамата.

Рейчъл Уолъс не каза нищо.

— Вероятно би могъл да се обадиш на дамата и да я поканиш.

На Рейчъл Уолъс не й хареса, че Тикнър употреби думата „дама“, но се задоволи само да му отправи пълен с отвращение поглед. Той не забеляза или отказа да забележи, не знам кое от двете.

— Къде ще вечеряме? — обърнах се аз към Рейчъл.

— Искам да е в най-добрия ресторант в града — рече тя. — Имаш ли някакво предложение.

— Най-добрият ресторант в града не е в града. Намира се в Марбълхед, нарича се „Розали“.

— Каква е кухнята там?

— Северноиталианска. Еклектична. Преобладават специалитети на заведението.

— Без разни кюфтета? Без пици?

— Без нищо такова.

— Ти знаеш ли го този ресторант, Джон?

— Не съм ходил в него. Чувал съм, че е отличен.

— Много добре, отиваме. Кажи на приятелката си, че ще я чакаме там в седем часа. Аз ще се обадя за резервации.

— Приятелката ми се казва Сюзън. Сюзън Силвърман.

— Добре — каза Рейчъл Уолъс.

„Розали“ се намира в обновена търговска сграда в една от най-лошите части на Марбълхед. Но най-лошата част на Марбълхед е едробуржоазна. Търговската сграда, вероятно, някога е произвеждала щипки за банкноти.

Към ресторанта водеше стълбище, а зад вратата имаше малък бар за правостоящи. Сюзън беше на бара и пиеше чаша шабли 4 4 Шабли — марка бяло сухо вино, което се произвежда в Шабли, Сев. Бургундия, Франция. Бел. ред. , разговаряйки с някакъв млад мъж със сако от рипсено кадифе и карирана риза. Мъжът имаше стражарски мустаци, засукани нагоре. Хрумна ми да го удуша с тях.

Спряхме за момент при вратата. Сюзън не ни виждаше, а Уолъс се оглеждаше за метр д’отела Сюзън беше облечена в двуреден жакет от камилска вълна и пола от същата материя. Под жакета се виждаше горскозелена риза, разкопчана на шията. Беше обута с високи ботуши, които се губеха под полата. Винаги имах чувството, че когато я срещна внезапно в малко необичайно обкръжение, сбор от фанфари би трябвало да свирят тревога и туш. Приближих се до нея и казах:

— Извинявай, но щом те видя, сърцето ми започва да пее като априлски ден на крилете на пролетта.

Тя се обърна към мен, усмихна се и рече:

— Всички така ми говорят — посочи към младия мъж със стражарските мустаци. — Това е Том — представи го тя. После, с насмешливи, зли пламъчета в очите си, добави — Том бе така добър да ме почерпи чаша шабли.

— Броя: Едно! — обърнах се аз към Том.

— Моля? — каза той.

— Това е краят на един стар виц — поясних. — Приятно ми е.

— Да — рече Том, — и на мен.

Метр д’отелът беше застанал до Рейчъл Уолъс, облечен в тъмнокадифян костюм с жилетка под сакото.

— Вземи си виното и ела — казах аз.

Сюзън се усмихна на Том и двамата се приближихме към Уолъс.

— Рейчъл Уолъс — представих я аз, — Сюзън Силвърман. Сюзън подаде ръка и каза: