Робърт Паркър - Момиче за сто долара

— Къде държиш касетите от охранителните камери?

— Защо питаш?

— Защото няколко от тях са били у Оли.

— Откъде знаеш, по дяволите?

— Един тип ми каза — отвърнах. — Ти ли ги даде на Оли?

— Разбира се, че не.

— За да ги използва за изнудване на клиентите?

— Разбира се, че не — повтори Ейприл. — Нали ти казах, че не съм ги давала на Оли?

— Значи са прибрани някъде? — продължих.

— Не е твоя работа — отвърна тя.

— Може ли да ги гледам? — попитах.

— Не.

— Оли използваше ли ги срещу теб?

— Моля?

— Заплашваше ли те, че ще ги използва, за да разкрие самоличността на клиентите ти, ако не му съдействаш?

— По какъв начин бих могла да му съдействам? — попита Ейприл.

— Като му дадеш дял от „Момичето мечта“?

— Това е абсурдно — заяви Ейприл. — Изобщо не знам за какво говориш.

— Ейприл — казах най-сетне. — Какво става, по дяволите?

— Не те разбирам.

— Лъжеш ме още от деня, в който влезе в офиса ми.

— Не лъжа — каза тя. — Просто се опитвам да създам нещо, не разбираш ли? Опитвам се да положа основите на „Момичето мечта“.

— Верига от първокласни бардаци — уточних.

— Наричай го както искаш — отвърна тя. — Но това ще бъде мечтаното място за мъжете. Елегантно, изискано, абсолютно дискретно, като отличен частен клуб във всеки голям град, където в продължение на няколко дни мъжете ще могат да живеят така, както само са си мечтали.

— Ти не беше ли замесена в една подобна схема? — попитах. — Преди години? Клубовете „Драун Принс“?

— Тогава не контролирах нещата. Тези клубове се държаха от мъже.

— Но в „Момичето мечта“ също са замесени мъже, нали така?

— Те не контролират нищо. „Момичето мечта“ си е мое. Поседях мълчаливо, за да помисля. Ейприл ме гледаше спокойно, сякаш просто изчакваше да свърша с мисленето.

— Аз съм един от тези мъже — казах.

— Моля?

— Аз съм един от тях, както и Лайънел. Обзалагам се, че и Оли е бил един от тях. Плащаш и на Тони Маркъс. Бог знае кой още е замесен.

— Какво искаш да кажеш, по дяволите?

— Искам да кажа, че не можеш да се справиш без подкрепата на мъже и просто се опитваш да намериш такива, които можеш да манипулираш, за да не ти отнемат бизнеса и да те защитят от останалите мъже.

— Това беше абсурдна, сексистка забележка на мъж, който не мисли с главата си, а с нещо друго — отвърна Ейприл.

Не звучеше ядосана — каза го също толкова спокойно и убедено, колкото и всичко останало в този разговор.

— Такъв съм си — отвърнах аз. Ейприл се изправи и протегна ръка.

— Радвам се, че се отби — каза тя с приятна усмивка.

— Не се забърквай в нещо, от което не мога да те измъкна — предупредих я аз.

— Мога да се грижа за себе си — увери ме тя.

— Засега не се справяш много добре.

Усмивката й не трепна, нито протегнатата ръка. Най-сетне я стиснах. Ръкостискането й беше искрено и самоуверено… за разлика от всичко останало.

Тони въртеше бизнеса си от задната стаичка в ресторанта си „Бъдис Фокс“. Беше в южната част на града и целият квартал беше станал по-скъп, но клиентелата продължаваше да е само от чернокожи. Когато влязох, бях единственият бял в ресторанта.

В дъното до бара имаше едно сепаре, по-голямата част от което се заемаше от Джуниър. Той ме видя, стана, каза ми да изчакам и отиде до офиса на Тони. После се върна и ми кимна да вляза.

Влязох в офиса на Тони. Тони седеше зад бюрото си. До стената седеше Тай-Боп, със слушалки на iPod 5 5 ??? , и се поклащаше в ритъма на музиката или в ритъма на собствената си душа. Така и не успявах да разбера кое от двете.

— Ако Джуниър стане още по-едър, ще трябва да му купиш собствена сграда — отбелязах.

Днес Тони беше в монохроматична гама. Кафяв костюм, кафява риза и лъскава кафява вратовръзка.

— Какво ти трябва? — попита Тони.

Хвърлих поглед към Тай-Боп, който продължаваше да се тресе на стола.

— Това момче по колко кокаин смърка на ден? — попитах.

Тони се усмихна.

— Толкова, че постоянно да е нащрек. Какво ти трябва?

— Ти ли уби Оли Демарс? — попитах.

— Не.

— Знаеш ли кой го е направил?

— Не.

— Знаеш ли нещо за Ейприл Кайл, което не си споделил с мен?

— Защо да не го споделям? — попита Тони.

— Не знам. Всички, с които говоря, ме лъжат. Дори да ми кажеш колко е часът, пак ще проверя от независим източник.

Тони се ухили.

— Тя ми плаща таксата навреме всеки месец — каза той.

— За разрешение да върти бизнес на твоя пазар? — уточних.