Робърт Паркър - Момиче за сто долара

— Точно така.

— Твоят пазар какво включва?

— Шестте щата в Ню Ингланд — отвърна Тони.

— А Ню Хейвън?

— Той е разделен — каза Маркъс. — Между мен и едно наше момче от Ню Йорк.

— Как осъществявате прехвърлянето на парите? — попитах.

— Всеки месец Ленард ги прибира в брой.

— А, да — казах. — Ленард.

— Тя е питала Ленард за много от нещата, които ме питаш ти — каза Тони. — Ленард си го бива. Не говори много. Но ми каза, че го е питала за границите на територията ми, как я контролирам и дали познавам хората, които контролират другите пазари.

— А ти познаваш ли ги?

— Някои от тях — отвърна Тони. — Например нашето момче от Ню Йорк.

— Знаеш ли защо тя иска да разбере всичко това?

— Не.

— Питал ли си я? — поинтересувах се.

— Не. Предполагам, че иска да разшири бизнеса си.

— Имаш ли проблем с това?

— Не, стига таксата ми да се увеличи, хм, правопропорционално на разширяването.

— Добре се изразяваш — отбелязах. — За гангстерски бос.

Докато разговаряхме, жаргонът на Тони, характерен за чернокожите от големия град, сякаш ставаше все по-силен. Подобно на Хоук, Тони, изглежда, можеше да го включва и изключва по желание.

— Много ясно — отвърна той.

— Има ли нещо друго? — попитах.

— За Ейприл?

— Най-вече — потвърдих.

Тони ме изгледа продължително. По лицето му нямаше бръчки. В късата му коса се забелязваха само отделни посивели косми. Вратът му беше малко отпуснат, но той винаги си е бил такъв. Изглеждаше щастлив, спокоен и в отлично здраве. Ако не беше Тай-Боп, който се тресеше в ритъма на музиката, която само той чуваше, човек можеше да си помисли, че Тони Маркъс е преуспяващ университетски преподавател.

— Единственият път, когато съм бил на топло за двайсет и пет години, беше заради теб — каза той.

— Но не остана вътре много дълго — отвърнах.

— Не беше по твоя вина — каза Тони.

— Естествено, че не — казах аз. — Ако зависеше от мен, щях да ти тресна доживотна присъда.

Тони се усмихна.

— Винаги казваш каквото мислиш. Зачаках да продължи.

— Освен това преди известно време ти помогна на дъщеря ми в Маршпорт — обясни той.

Продължих да чакам.

— Наскоро тя попитала Ленард дали ще убие някого, ако го помоли — каза Тони.

— „Тя“ в случая е Ейприл, нали така?

— Аха.

— Преди да убият Оли? — попитах.

— Аха.

— И какво казал Ленард, когато го попитала?

— Казал, че не работи на свободна практика, така че Ейприл трябва да се обърне към мен.

— И тя направи ли го?

— Не.

— Имаш ли представа кого е искала да убият?

— Не — отвърна Тони. — Тя не казала, а Ленард не я питал. Не знам нищо повече.

— Може да е бил Оли, а? — предположих.

Тони кимна.

— Може — отвърна той.

— А може да е бил и Патока Доналд — продължих с предположенията аз.

— Може — отвърна той.

— Но доколкото знаем, само Оли е бил убит в последно време — казах аз.

Тони продължи да кима, после отвърна:

— Засега.

Бях сигурен, че няма никакъв смисъл да питам Ейприл за разговора й с Ленард. Но така не ми оставаше нищо, което да разследвам и с което да се занимавам. Единственото, което успях да измисля, беше пак да започна да следя Лайънел. Така поне, докато не правех нищо особено, щеше да ми е скучно и дискомфортно, което щеше да ми създаде измамното усещане, че напредвам.

За истинското следене трябва повече от един човек. Така че Хоук ме придружи в Ню Йорк.

На сутринта, след като пристигнахме, минахме през парка и се настанихме от другата страна на улицата, откъдето можехме незабелязано да наблюдаваме кооперацията на Фарнсуърт. Времето беше свежо. В Ню Йорк наскоро беше валял сняг, който все още беше чист и бял. В парка имаше много хора. Изглеждаха добре, по особено напрегнатия начин, характерен за нюйоркчаните.

— Следиш внимателно всяка жена, която мине покрай нас — отбелязах след малко.

— Искам да съм сигурен, че Фарнсуърт няма да се промъкне незабелязан — обясни Хоук.

— Ти си го виждал само на снимката от полицейското му досие, която е направена преди десет години — изтъкнах.

— Точно затова гледам толкова внимателно — отвърна Хоук.

Край нас мина красива млада жена, облечена с късо кожено яке и тесни джинси. Хоук внимателно я проследи с поглед, докато минаваше.

— Можеше да е той например — каза.

— Не е той.

— Човек трябва да бъде нащрек — настоя Хоук.

И двамата огледахме жената, докато не ни подмина и не влезе в парка. Алеята завиваше на юг и дамата се изгуби от поглед.