Робърт Паркър - Момиче за сто долара

— Аз ли? Не. Все пак съм чисто гола с непознат мъж в стая, заключена отвътре. Предпочитам някой да ме наглежда.

— Имала ли си проблеми?

— С клиент, който прекалява?

— Да.

— Рядко — отвърна тя. — Клиентите се подбират доста внимателно.

— Но все пак се случва?

— Все пак се случва да дойде някой извратен — каза тя. — Едно от правилата в къщата гласи, че момичетата не са длъжни да правят нищо, което не искат. Нали се сещаш, извратени работи. Телесни течности и други гадости.

— И?

— И понякога идва някой, който е пиян или надрусан, иска да направи нещо, ти му отказваш, но той въпреки това го прави.

— И то се вижда на камерите, така че ти се притичват на помощ?

— Да.

— Кой идва? — попитах.

— Преди беше Върнън — каза Ейми.

— Върнън е бияч, така ли? — попитах.

— Отговорник по охраната — поправи ме Ейми и се усмихна. — Да, бияч.

— И какво стана с Върнън?

— За съжаление той напусна малко преди да започнат проблемите.

— Смяташ ли, че има някаква връзка? — попитах.

— Между напускането на Върнън започването на проблемите?

Кимнах.

— Не знам — каза Ейми. — Мислиш ли, че са го притиснали, за да си тръгне?

Свих рамене.

— Върнън беше доста едър и як — каза тя. — Мисля, че сигурно е бил ченге.

— Знаеш ли фамилията му?

— Браун.

— Как изглежда? — попитах.

— Едър, по-едър от теб. С гола глава.

— Съвсем гола глава? — попитах.

— Не, по-скоро плешив.

— Бял?

— Да.

— Знаеш ли къде е бил ченге?

Ейми поклати глава. Беше изяла повечето от мелбата, така че й оставаше едно островче с черешка на върха. Тя метна черешката в устата си и се усмихна.

— За десерт.

— Какво каза Ейприл, когато Върнън напусна? — попитах. — Спомена ли, че ще намери друг на негово място?

— Каза, че има някого предвид.

— Това достатъчно ли беше?

— Естествено, че не. Върнън седеше в салона. Можеше да дойде за трийсет секунди, ако се наложи.

— Симпатичен ли ти беше?

— Върнън? И още как. Беше забавен. И никога не сваляше момичетата. Държеше се като добър чичо, нали се сещаш?

— И не знаеш кого е имала предвид Ейприл? — попитах.

— Не. Но знам, че той не се появи, когато дойдоха онези мутри и започнаха да блъскат хората.

— Ейприл обясни ли защо стана така?

— Не съм я питала — каза Ейми.

— Защо не?

Тя изстърга сладоледа от чашата си с лъжичката и го изяде. Остави лъжичката в чинийката, внимателно попи устата си със салфетката, за да не си изтрие червилото, и се облегна на стола.

— Защото имам съпруг — отвърна. — И дете. И магистратура, която трябва да завърша. Тези неща са ми важни и до някаква степен ги контролирам. Мисля за тях. Не мисля за другото.

— Според теб какво се случва в къщата? — попитах.

— Само това, което се случва с мен — отвърна Ейми.

— И какво е то?

— Интензивен секс — каза тя. — Когато свърши, си отивам вкъщи и си пиша домашните.

— Как са ти оценките? Ейми отново се усмихна.

— Отлични. По всичко.

— Точно това очаквах от теб — казах аз.

Годините опит в детективската професия си казаха думата. Проверих името на Браун в телефонния указател. Имаше само един човек с малко име Върнън. Адресът му беше на Елм Стрийт в Съмървил.

Отидох там и позвъних. Къщата беше голяма, за две семейства, с отделни входове. След като Върнън не отговори, позвъних на другата врата. Отвори ми една жена с широка рокля на цветя.

— Знаете ли къде е Върнън Браун? — попитах.

— А вие кой сте? — попита тя.

Косата й беше посивяла и ситно накъдрена. Беше обута с мокасини. Имаше бледосини очи и остър поглед.

— Приятел от армията — отвърнах. — Не съм го виждал от сто години, а минавам през града само за няколко часа.

— Не знаех, че Върнън е служил в армията — каза жената.

— Беше преди сто години — повторих аз. — Знаете ли къде мога да го намеря? Нямам търпение да му видя физиономията, когато му се покажа.

— Той държи бар — отвърна жената. — На Хайланд Авеню. Казва се „Пакис“.

— Много ви благодаря — казах аз.

„Пакис“ беше на върха на хълма на Хайланд Авеню. Имаше стъклена витрина, дълго и тясно помещение, бар окрай едната стена и редица от сепарета на другата. Вътре беше доста тъмно. На бара седяха петима-шестима мъже и пиеха. Нито един не изглеждаше убеден, че ще успее в живота. Човекът зад бара беше едър, с малко тлъстини и много мускули, а освен това беше плешив. Когато седнах на столчето, той се приближи и сложи салфетка пред мен. Стилно.