Робърт Паркър - Момиче за сто долара

— Да, но така е трябвало да знае кои са — изтъкна Сюзън. — Предполагам, че не ги е познавал по лице.

— Правилно — съгласих се. — Значи дори само касетите и евентуалният ефект от тях са му давали някакво предимство, за да се пазари с Ейприл за нещо.

Сюзън кимна. Пърл леко похъркваше.

— Дявол да го вземе — казах след малко.

— Дявол да го вземе? — повтори Сюзън.

— Ако има проблеми и това се вижда на камерите, кой се намесва? — попитах.

— Охраната?

— В повечето скъпи публични домове тази функция се поема от сводника — отвърнах. — Или поне момичетата остават с впечатление, че той ще поеме тази функция, ако се наложи.

— А тук?

— Тук няма сводник, значи няма охрана.

— А не трябва ли да има? — попита Сюзън.

— Е, обикновено не можеш просто да извикаш ченгетата за такава работа. Освен ако нямате специална уговорка с тях, излиза по-евтино и бързо да използваш частна охрана, която не задава въпроси.

— Значи трябва да има.

— Да, трябва да има.

— Ейприл има ли лично оръжие? — попита Сюзън.

— Така казва, но човек не може просто да стреля по клиентите в публичен дом, дори да му стиска да го направи. Разследване на убийство би съсипало бизнеса.

— Дали е смятала да се обърне към теб, ако се наложи?

— Тя е работила известно време в града, преди да ми се обади — отвърнах.

— Тогава защо има охранителни камери, но няма охрана? — попита Сюзън.

— Предполагам, че така може да контролира по-лесно момичетата, които имат някакъв нормален живот освен работата си.

— Ще говориш ли с Ейприл? — попита Сюзън.

— Не още — отвърнах. — Досега ме лъже толкова много, че предпочитам да събера възможно най-много информация, преди отново да говоря с нея.

Сюзън кимна.

— Защо Оли е взел касетите? — попита тя. — Дали е имал достъп до имената на клиентите?

Свих рамене.

— Мислиш ли, че са го убили, за да си върнат касетите? — продължи Сюзън.

— Ето един въпрос, който смятам да разследвам — отвърнах.

— Е, предполагам, че така е много по-добре, отколкото съвсем да нямаш какво да разследваш — съгласи се Сюзън.

Свързах се с Ейми чрез Дарлийн по същия начин, по който се свързах с Бев. Разбрахме се да се срещнем в една сладкарница в Нютън. Седнахме в едно сепаре в дъното, по-далеч от витрината, която гледаше към Уошингтън Стрийт. Аз си поръчах кафе, а Ейми — мелба с шоколад.

— Хората ме мразят — каза Ейми. — Каквото и да ям, не дебелея.

— И аз съм така — отвърнах. — Каквото и да ям, не отслабвам.

Ейми не приличаше на Бев, но имаше същото излъчване на майка от заможните предградия. Беше облечена с дебел пуловер и джинси. Косата й бе късо подстригана. Носеше тъмните си очила на главата.

— Тогава защо си поръча само кафе? — попита.

— Не бива да ям мелба на публично място — обясних. — Пазя си имиджа на корав тип.

— Ако искаш да си пазиш имиджа, трябва да пиеш кафето черно — изтъкна тя.

— Е, не съм чак толкова корав — признах. Тя се изкикоти.

— Ти си сладур — каза.

— Но съм опасен — настоях.

— Опасен сладур — повтори тя и пак се изкикоти.

Ейми не се преструваше. Държеше се съвсем естествено. Беше просто млада жена, която обича мъжете. Която очевидно ме харесваше. Която обичаше да флиртува и вероятно обичаше да прави секс. Нямаше никаква следа от поквара. Беше елегантна. Симпатична. Приятна. С чувство за хумор. Трябваше да положа специални усилия, за да се отнасям неодобрително към нея. Реших да не се мъча.

— Нали знаеш, че в къщата има охранителни камери? — попитах.

— Естествено.

— Гледала ли си някои от записите?

— Не.

Тя изяде малко от мелбата. Забелязах, че загребва от сладоледа, но не докосва черешката на върха на мелбата. И аз щях да направя така. Да си запазя черешката за десерт.

— Аз го гледам на живо — уточни тя. — От първия ред. Нямам нужда от повторение.

— Аз гледах една от касетите — продължих. — С теб.

— И как съм? — попита тя. — Как ми е дупето? Добре ли ми е дупето?

— Страхотно е — отвърнах. — Но ми се стори, че нарочно се завъртя така, че партньорът ти да застане с лице към камерата.

— Но елегантно, нали? Той си помисли, че се въртя в екстаз.

— Ейприл ли те накара?

— Естествено. Всички момичета го правят. Ейприл настоява да се виждат лицата на всички клиенти.

— Защо?

Ейми ме погледна малко стреснато.

— Не знам. Каза, че трябва да има запис, ако възникнат някакви проблеми.

— И ти нямаш нищо против камерите? — попитах.