Джеймс Патерсън: Мери, Мери

Когато погледнах към часовника си, с тревога установих, че съм закъснял с половин час за срещата с нейния лекуващ лекар Дебора Шапиро. По дяволите! Сега трябваше колкото бе възможно по-бързо да се добера дотам.

Д-р Шапиро наистина се канеше да си тръгва, когато най-после пристигнах запъхтян пред кабинета й. Веднага й поднесох извиненията си. Д-р Шапиро остана да разговаря с мен, но през цялото време стоеше на ръба на медицинската кушетка с чантата си, опряна в скута си.

— Мери бе моя пациентка в продължение на осем години — започна тя, преди още да й бях задал първия си въпрос.

— И как бихте я характеризирали?

— Не като убийца, което е най-интересното в случая. Гледах на случилото се с нейните децата като на отклонение в посока към развитие на нейното душевно заболяване. Тя е много болна жена, но отдавна е преодоляла вродената си склонност към насилие и жестокост. Тъкмо тази част от нея й помагаше да се задържи тук; останалото бе завинаги заключено.

— Как може да сте сигурна? — попитах аз доктор Шапиро. — Особено като се има предвид случилото се. — Може би Мери не бе единствената, която отричаше действителността.

— Е, да, ако трябваше да давам показания като съдебен експерт, щях да съм задължена да кажа, че не мога да съм сигурна. Но все пак смятам, че осем години беседи с пациентката значат нещо, нали така, доктор Крос? Разбира се, че тогава и аз мислех така. Това обаче може да се приеме за меродавно само ако терапевтът успее да проникне в света на своя пациент.

— А какво ще кажете за децата й? — попитах. — Никъде в дневниците й не се споменава за тях. Но за краткото време, откакто познавам Мери, тя ми говореше единствено за тях. Сега те са съвсем живи в нейното съзнание. Дори може да се твърди, че е обсебена от мисълта за тях.

Д-р Шапиро кимна, докато хвърли мимоходом един забързан поглед към часовника си.

— Това ми е най-трудно да го обясня. Мога да предложа своя хипотеза, според която може би терапията най-после е започнала да действа. Спомените за тези деца бавно, съвсем бавно изплуват от подсъзнанието й. И когато мисълта за децата проникне в съзнанието й, единственият начин да избегне непоносимото бреме на двадесетгодишната вина, която би се стоварила изведнъж върху нея, е да си представя децата си живи, както вие го споменахте. Това обяснява какво я е накарало да избяга — да заживее живота си с тях. Което именно се е случило, според представите на Мери.

— Ами всичките онези убийства в Калифорния?

Съзнателно прибързах с този въпрос, защото д-р Шапиро вече не я свърташе и всеки момент можеше да скочи и да напусне кабинета си.

Тя сви рамене, очевидно нетърпелива по-скоро да приключи с този разговор. Аз се запитах дали се държеше така и по време на терапевтичните сеанси със своите пациенти.

— Не виждам връзка. Трудно е да се разбере какво може да се е случило с Мери, след като се е махнала оттук, а колкото до жената, която познавах? — Тя няколко пъти поклати глава. — Единствената част от историята, която има смисъл, е свързана с Лос Анджелис.

— Защо? — учудих се аз.

— Преди няколко години имаше интерес към нейната история. Идваха и си отиваха някакви хора от киноиндустрията. Позволиха на Мери да дава интервюта, но според законите на щата тя нямаше право на други контакти. Накрая те изгубиха интерес към нея и се махнаха. Според мен през последните две години те бяха единствените й посетители.

— А кои бяха те? — Измъкнах бележника си и веднага го разтворих. — Трябва да знам повече за това. Има ли сведения за тези визити? Или нещо друго в архивите?

— Не мога сега да си спомня имената им — рече тя. — Пък и се чувствам малко неудобно, че разкривам пред вас такива деликатни подробности. Мисля, че е редно да ви препратя обратно при доктор Блайсдейл, ако държите да се сдобиете с повече конкретни сведения. Той е този, който трябва да разреши това.

Запитах се дали я бе грижа за бившата й пациентка, или просто бързаше да не закъснее за срещата си. Часовникът показваше пет и четиридесет и шест.

Внезапно осъзнах, че другаде щях да науча повече, което означаваше, че няма смисъл да стоя повече тук. Благодарих на доктор Шапиро, че ми отдели от времето си, след което отново се запътих към административната сграда.

Само че този път тичешком.

Когато най-после се окопитих и съсредоточих, отново се почувствах като истинско ченге и това съвсем не ми се отрази зле. Когато се озовах в сградата на администрацията, часовникът на стената показваше пет и петдесет и две.