Джеймс Патерсън - Мери, Мери

— Вие ли бяхте първият, който ги откри? — запитах.

Той кимна.

— Обади се шефът на Мери и ми съобщи, че от няколко дни не я е виждал. По онова време тя нямаше телефон в дома си, затова отидох дотам. Мислех си, че ще е най-обикновена проверка. Мери излезе на вратата, сякаш нищо не се бе случило, но аз го подуших. В буквалния смисъл на думата. Въобще не си го измислям. Беше ги напъхала в големите куфари в мазето — можете ли да си представите каква воня се разнасяше, след като всичко това ставаше през август — просто ги бе оставила там. Предполагам, че е блокирала ужасната воня, както всичко останало. Все още не мога да намеря обяснение за случилото се. Дори и сега, след всичките тези години.

— Понякога няма обяснение — отбелязах аз.

— Както и да е, тя изобщо не оказа никаква съпротива. Отведохме я съвсем спокойно.

— Навремето беше огромна сензация — намеси се Мадлин.

— Точно така. Цяла седмица по вестниците писаха за това и всички узнаха къде се намира Дерби Лейн. Надявам се никога вече да не се повтори.

— А дали някой от вас се е виждал с Мери след осъждането й?

И двамата съпрузи Лапиер едновременно поклатиха глави. След десетилетия съвместен живот ясно си личеше колко силна бе връзката между тях.

— Не знам дали някой някога я е посещавал — обясни ми Мадлин. — Това не е от нещата, за които човек иска да си спомня, нали? Ние, тукашните хора, обичаме да се чувстваме сигурни. Не, не мога да кажа, че всички й обърнаха гръб. Беше по-скоро… не знам как точно да го назова. Като че ли никога не бяхме познавали Мери.

Държавната болница на щата Върмонт представляваше внушителна сграда, изградена от червени тухли и разпростряла се на огромна площ. Външно бе непретенциозна, с изключение на внушителните си размери. Казаха ми, че почти половината от помещенията били неизползваеми. На четвъртия етаж се намираше охраняваното женско криминално отделение, пълно с пациенти като Мери Константин, но имаше и болни, които не бяха престъпници.

— Системата ни съвсем не е съвършена — обясни ми директорът, но според думите му всичките недостатъци се дължаха на малкия брой пациенти и орязаната бюджетна издръжка за лечебните заведения за психично болните.

Това също е една от причините, помогнали на Мери да избяга.

Д-р Родни Блайсдейл, директорът на болницата, ме разведе набързо из отделението. Все пак всичко бе прилично поддържано. Имаше завеси в дневните и прясно нанесена боя по стените. По масите и кушетките бяха пръснати вестници и списания, като „Бърлингтън Фрий Прес“, „Кроникъл“, „Американ Уудуоркър“ и др.

Освен това бе тихо. Удивително тихо.

Дотогава бях пребивавал многократно в строго охранявани помещения, но в тях бе обичайно да се чува постоянен шум. Досега нямах представа колко странно успокояващо място може да бъде някоя сграда, в която цари пълна тишина.

Останах с впечатлението, че щатската болница във Върмонт наподобява аквариум. Като че ли пациентите несъзнателно пристъпваха внимателно, без да вдигат излишен шум, като разговаряха едва чуто дори и помежду си. Даже телевизорът работеше при силно намален звук, а едва няколко жени гледаха сапунени сериали с изцъклените си очи.

Докато д-р Блайсдейл продължаваше да ме развежда, аз не спирах да си мисля как един силен писък би могъл да събуди внезапно това спящо царство.

— Ето, тук — рече ми той, когато влязохме през една от многото затворени врати по главния коридор. — Това беше стаята на Мери.

Надниквайки през тясното прозорче за наблюдение на стоманената врата, разбира се, не видях никакви признаци, че някога тя е била тук. Скромното легло представляваше само един гол матрак. Останалото обзавеждане се свеждаше до една прикована за пода маса и пейка, разположена до нея, както и лавица от неръждаема стомана, закрепена на стената.

— Разбира се, тогава тук бе малко по-различно. Мери живя при нас деветнадесет години, а тя умееше от малкото да прави много. Все едно че бе нашата Марта Стюарт 30 30 Бизнес администратор, р. 1941, написала книга за кетъринг; ловка и способна, бързо преуспяла в бизнеса, въпреки че прекарала пет месена в затвора за измами с акции. — Б.пр. — засмя се той.

— Тя беше моя приятелка.

Обърнах се и видях една слаба жена на средна възраст, притиснала едното си рамо към отсрещната стена. По отличителните знаци на дрехите й се виждаше, че е от жените, извършили престъпление, макар че човек трудно можеше да си представи какво бе направила, за да се озове тук.