Джеймс Патерсън - Мери, Мери

— Здравейте — поздравих я аз.

Жената вирна брадичка, докато се опитваше да надникне покрай нас в някогашната стая на Мери. Сега забелязах, че имаше белези покрай носа.

— Върнала ли се е? Тук ли е Мери? Искам да видя Мери, ако е тук. Важно е. Много е важно за мен.

— Не, Люси. Съжалявам, но тя няма да се върне тук — обясни й д-р Блайсдейл.

Лицето на Люси мигом посърна. Бързо се обърна и се отдалечи от нас, тъжно плъзгайки длан по бетонните блокове на стената.

— Люси е една от нашите пациентки с най-дълъг престой тук. Също като Мери. За нея бе много мъчително, когато Мери изчезна.

— А колкото за това… — прекъснах го аз — какво се случи в онзи ден?

Д-р Блайсдейл бавно прехапа долната си устна.

— Имате ли нещо против да продължим този разговор в кабинета ми?

Последвах Блайсдейл през вратата в дъното на коридора, която той отключи, а после се спуснахме до партера. Влязохме в кабинета му, който се оказа просторен и щедро обзаведен, с месингови дръжки на шкафовете и пастелни картини по стените. На една от тях се виждаше постер на Баджо Дан и „Миднайт Плейбойс“ 31 31 Кънтри състав от Върмонт от деветдесетте години. — Б.пр. , който веднага привлече вниманието ми.

Настаних се в креслото и забелязах, че всички предмети на бюрото му бяха прибрани към него, за да останат недостъпни за седящия на креслото.

Д-р Блайсдейл ме изгледа замислено и въздъхна. Още отсега знаех, че ще започне да изказва съжаленията си за случилото се с Мери Константин.

— И така, доктор Крос, ето как стоят нещата. Всички пациенти в отделението имат право на еднодневно излизане оттук. На пациентите с криминални присъди това обикновено се забранява, но според нас е терапевтично нецелесъобразно да разделяме нашите болни по този признак. В резултат Мери на няколко пъти бе излизала навън. Онзи ден по нищо не се отличаваше от останалите.

— И какво се случи в онзи ден? — попитах аз.

— Избрахме шестима пациенти и двама служители, което е стандартна процедура при нас. Групата през онзи ден отиде до езерото. За съжаление един от пациентите припадна или нещо такова.

Нещо такова? Запитах се дали той знаеше всички подробности, дори сега. Доколкото можех да съдя, Блайсдейл беше от онези администратори, които не обичаха да се месят в работата на подчинените си.

— В разгара на настъпилата суматоха Мери настояла да отиде до стаята за отдих. Намира се там, в онази сграда отвън, така че надзирателките й позволили да отиде там. Допуснали са грешка, но се случват такива неща. Никой тогава не е знаел, че от двете страни на сградата имало входове.

— Очевидно обаче Мери го е знаела — отбелязах аз.

Д-р Блайсдейл на няколко пъти почука с писалката си по бюрото.

— Както и да е, тя изчезнала в близката гора.

Взирах се в него, целият в слух, опитвайки се да се въздържам от преценки, но ми беше малко трудно.

— Дотогава тя беше примерна пациентка, и то в продължение на дълги години. Затова всички останахме много изненадани.

— Също както когато е убила децата си — наруших мълчанието си аз.

Блайсдейл ме изгледа преценяващо. Не бе съвсем сигурен дали току-що не го бях обидил. Разбира се, нямах подобно намерение.

— Полицията веднага се зае с издирването й. Беше едно от най-мащабните претърсвания на околността от всички, на които съм бил свидетел. Разбира се, всички искахме да върнем Мери обратно и да се уверим, че е добре. Но това е от тези истории, които не бихме желали да се разгласяват. Тя не беше… — Той внезапно млъкна.

— Не беше… какво?

— Е, по онова време не смятахме, че тя може да представлява заплаха за някого, освен може би за самата себе си.

Не казах на глас какво мислех в този момент. Всички в Лос Анджелис имаха едно доста по-различно мнение за Мери, а именно, че тя бе една от най-зловещите маниакални убийци, които някога са се раждали.

— Оставила ли е някакви вещи? — най-после попитах аз.

— Всъщност да. Вие определено ще поискате да надникнете в дневниците й. Тя пишеше в тях почти всеки ден. Докато беше тук, изписа десетки тетрадки.

Прислужникът Мак, който вероятно живееше в сутерена на болницата, ми донесе двете кутии от архива, пълни с тетрадки с платнени подвързии, като онези, които използваха децата в училищата през петдесетте години. Мери Константин бе изписала много повече през всичките тези години, отколкото сега можех да прочета. Но ме осведомиха, че по-късно мога да представя официална молба да ми бъде предоставена за проучване цялата колекция.