Никълъс Спаркс - Писмо в бутилка

22 юли 1997 г.

Моя най-скъпа Катерин,

Липсваш ми, мила моя, както винаги си ми липсвала, но днес ми е особено мъчно, защото океанът пее за мен, пее песента за нашия съвместен живот. Докато пиша тези редове, имам чувството, че си до мен и долавям аромата на диви цветя, който винаги ми напомня за теб. Но в този момент, тези неща не ме радват. Твоите посещения започнаха да оредяват и понякога чувствам, че по-голямата част от мен самия бавно се стопява.

Но се старая да се държа. Нощем, оставайки сам те призовавам и всеки път, когато болката ми става неудържима, ти намираш начин да се върнеш при мен. Снощи в съня си те видях, на кея до Райтсвил Биич. Вятърът развяваше косата ти, очите ти бяха изпълнени със светлината от залязващото слънце. Направо онемях като те видях облегната на перилото. Толкова си красива, ти казвам мислено, докато те наблюдавам, никога няма да срещна друга като теб. Бавно тръгвам към теб и когато най-накрая ти се обръщаш към мен виждам, че и други те наблюдават. „Познаваш ли я“ питат ме те и в шепота им долавям нотки на ревност, но като виждам как ми се усмихваш, просто им казвам истината „По-добре от сърцето си.“

Стигам до теб, спирам и те взимам в прегръдки те си. Копнея за този момент така, както за никой друг. Единствено за него живея и когато ти отвръщаш на ласките ми, аз се отдавам на мига и отново се изпълвам с покой.

Вдигам ръка и нежно погалвам бузата ти, а ти накланяш глава на една страна и затваряш очи. Ръцете ми са груби, а твоята кожа е толкова нежна и за миг си помислям, че ще се отдръпнеш, но разбира се, ти не се отдръпваш. Никога не си го правила и тъкмо в такива мигове ми става ясно каква е целта в живота ми.

Аз съм на този свят, за да те обичам, да те милвам, да те закрилям. Тук съм, за да узная дали и ти, ме обичаш и да откликна на любовта ти. Тук съм, защото няма къде другаде да бъда.

И точно тогава, както винаги когато стоим плътно прегърнати, започва да се образува мъгла. Тя е далечна мъгла, която се надига от хоризонта, и докато се приближава към нас, се улавям, че страхът в мен нараства. Мъглата пъпли бавно, обгръщайки света около нас, и ни огражда, сякаш да не избягаме. Също като облак тя закрива всичко наоколо, опасва ни плътно и накрая оставаме само ти и аз.

Чувствам как гърлото ми се стяга, очите ми се наливат със сълзи, защото знам, че е време да си тръгваш. Погледът, който ми отправяш в този момент, винаги ме преследва. Чувствам тъгата ти и собствената си самота, болката в сърцето ми, стихнала за малко, се усилва отново, когато се отдръпваш от мен. Тогава ти разперваш ръце и тръгваш заднишком в мъглата, защото тя е твое място, а не мое. Копнея да тръгна с теб, но ти ми отвръщаш само с поклащане на главата, защото и двамата знаем, че това е невъзможно.

И аз наблюдавам с кървящо сърце как бавно се загубваш от поглед. Улавям се, че се напрягам да запомня всяка подробност от този миг, всяко твое движение. Но скоро, всеки път много скоро образът ти изчезва, мъглата се завръща в далечното си място и аз оставам, сам на кея и без да ме е грижа какво ще си помислят хората наоколо навеждам глава и започвам да плача, да плача и да плача…

— Плакала ли си? — попита я Диана, когато Тереза се появи на задната веранда с писмото и бутилката в ръка. Писмото я беше разстроило и тя забрави да пусне бутилката в кошчето.

Тереза се притесни, като видя, че Диана остави вестника и стана от мястото си, затова избърса очите си. Въпреки пълнотата си — не беше смъкнала нито килограм, откакто Тереза я познаваше — Диана пъргаво заобиколи масата, лицето ѝ издаваше загриженост.

— Добре ли си? Какво се е случило? Удари ли се някъде? — Тя се препъна в един от столовете, когато се пресегна да хване ръката на приятелката си.

Тереза поклати глава.

— Не, нищо ми няма. Просто намерих това писмо и знам ли, разчувствах се, след като го прочетох.

— Писмо ли? Какво писмо? Сигурна ли си, че си добре? — Диана ръкомахаше със свободната си ръка, докато изстрелваше въпросите си.

— Да, добре съм. Писмото беше в тази бутилка. Намерих я изхвърлена на пясъка. Извадих го и като го прочетох… — Гласът ѝ се задави и лицето на Диана просветна малко.

— Аха!… Това вече е нещо друго. В първия момент си помислих, че се е случило нещо ужасно. Я някой те е нападнал или нещо от този род.

Тереза приглади назад паднал върху лицето си кичур и се усмихна на загрижеността ѝ.

— Не, просто писмото ме трогна. Знам, че е глупаво. Не бива да съм чак толкова емоционална. Извинявай, че те изплаших.