Никълъс Спаркс - Писмо в бутилка

С някакво възродено чувство на оптимизъм тя извърна глава, за да види дали мъжът с навитите крачоли на джинсите си беше все още там, но не го видя — беше си тръгнал тъй тихомълком, както се бе появил. И на нея ѝ беше време да се прибира. Краката ѝ се бяха сковали от студената вода и когато седна, за да се обуе, усети, че това движение се оказа по-трудно, отколкото очакваше. Не носеше със себе си кърпа и за миг се поколеба дали да си обуе чорапите, но се отказа. Нали е на почивка на море, за какво са ѝ чорапи и гуменки!

Тя ги взе в ръка и тръгна към къщата. Както вървеше досами ръба на водата, забеляза нещо като голям, полузаровен камък да се подава от пясъка на няколко сантиметра от линията, до която ранният сутрешен прилив бе стигнал най-високата си точка. Странно, помисли си тя, брегът тук няма камъни.

Докато крачеше към него, разбра, че всъщност това не е камък. Наведе се и видя, че е някакъв гладък и дълъг предмет. Оказа се бутилка, вероятно захвърлена от курортист или от някой от хлапаците, които обичаха да се събират тук късно вечер. Огледа се и видя кошче за боклук, вързано с верига за кулата на спасителите, и реши да започне деня с едно добро дело. Когато обаче се пресегна да вземе бутилката, с изненада видя, че е запушена. Вдигна шишето, за да го огледа на по-добра светлина, и забеляза, че вътре има бележка, завързана с конец.

За секунда сърцето ѝ трепна, когато в съзнанието ѝ изплува спомен. Беше осемгодишна на почивка с родителите си във Флорида и веднъж тя и още едно момиченце написаха писмо и го изпратиха по море, но така и не получиха отговор. Писмото беше кратко — детско, — но когато се прибраха у дома, тя всеки ден в продължение на седмици проверяваше пощенската кутия, надявайки се, че някой е намерил бутилката и я е хвърлил обратно в морето с отговор. След като не получи нищо, тя се изпълни с разочарование, но постепенно споменът се заличи и напълно се изтри от паметта ѝ. И ето че днес пак изплува. С кое момиченце пуснаха онова писъмце? Беше на нейните години, но как се казваше… Трейси? Не… Стейси? Да, Стейси! Точно така се казваше — Стейси! Имаше руса коса… Беше дошла да летува при баба си и дядо си и… и споменът свършваше дотук, нищо повече не можеше да си спомни.

Започна да дърпа тапата, едва ли не изпълнена с надеждата, че това може да е същата бутилка, която бе хвърлила в морето преди толкова години, макар да знаеше, че това не е възможно. Вероятно беше пусната от някое друго дете и ако бележката изискваше отговор, тя ще го изпрати. Може дори да прибави някакво малко подаръче от Кейп Код и пощенска картичка.

Тапата обаче беше набита толкова навътре, че пръстите ѝ се плъзгаха и ѝ беше трудно да я хване здраво. Заби късите си нокти в малката част, която се подаваше, и бавно завъртя бутилката. Никакъв резултат. Разкърши пръстите си и опита отново. Забивайки по-силно нокти, тя стисна бутилката с коленете си за по-голяма стабилност и тъкмо беше на път да се откаже, тапата помръдна леко. Това изведнъж я окуражи и тя продължи да опитва по първия начин — забиване на нокти в тапата… бавно въртене на бутилката… Тапата започна да излиза… изведнъж най-ненадейно се разхлаби и останалата част излезе лесно.

Тя обърна бутилката с гърлото надолу, започна да я тръска и се изненада, когато бележката изпадна от нея почти веднага. Наведе се да я вземе и видя, че е стегнато завързана, затова падна толкова лесно.

Отвърза конеца и първото нещо, което ѝ направи впечатление, когато я разгърна, беше хартията. Не беше от ученическа тетрадка. Беше от скъпите листове за писма, дебел и плътен, с релефен силует на ветроход в горния десен ъгъл. Листът беше намачкан и изглеждаше стар, сякаш е престоял във водата сто години.

Улови се, че е стаила дъх. Може би наистина беше старо писмо. Нищо чудно — имаше толкова разкази за бутилки, изхвърлени на брега, след като по сто години са плавали по море, така че тази може би беше такъв случай. Може би тя държеше в ръце истинска морска реликва. Но когато се взря в редовете, разбра, че прибързва със заключенията. В левия горен ъгъл имаше дата.

22 юли 1997.

Едва отпреди три седмици! Три седмици? Толкова отскоро?

Отмести поглед по-надолу. Писмото беше дълго — продължаваше и на гърба на листа — и като че ли не изискваше някакъв отговор. От бързия оглед не забеляза да има адрес или телефонен номер, но си помисли, че вероятно е написан в самото съдържание.

Докато държеше писмото в ръце, почувства лек изблик на любопитство и точно тогава, в изгряващото слънце на задаващия се горещ ден в Ню Ингланд, тя за първи път прочете писмото, което щеше завинаги да промени живота ѝ.