Никълъс Спаркс - Писмо в бутилка

Но не беше възможно. Особено откакто се разведе с Дейвид — вече три години, дори четири, ако се сметне и годината, в която живееха отделно. Не мразеше Дейвид за това, което ѝ бе сторил, но уважението ѝ към него изчезна. Изневярата, била тя във вид на еднократно преспиване или дълга връзка, не беше нещо, което тя можеше да подмине. Не я утеши и фактът, че той не се ожени за жената, с която имаше извънбрачна връзка цели две години. Злоупотребата с доверието е непоправимо.

Дейвид се бе върнал в родния си щат Калифорния година след като се разделиха, и няколко месеца по-късно се запозна с Анет. Новата му съпруга се оказа много религиозна и малко по малко събуди интереса на Дейвид към църквата. Вечен скептик, Дейвид винаги е изпитвал глад към нещо по-значимо в живота си. Сега той ходи редовно на църква и дори е поел ролята на брачен съветник наред с пастора. Какво би могъл да каже той на някого, който върши същите неща, каквито сам вършеше, често се питаше Тереза, и как ли помага на другите, след като не можа да помогне на себе си? Това не знаеше и всъщност не я интересуваше. Достатъчно ѝ беше, че той все още проявява интерес към сина си.

Естествено, разводът ѝ с Дейвид сложи край и на много от приятелствата. Тя вече не беше част от двойка, стана някак излишна, когато беше на гости у приятели по Коледа или на събирания на барбекю. Но не всички се отдръпнаха от нея. Малкото, които ѝ останаха, често оставяха съобщения на телефонния ѝ секретар с покани за обяд или вечеря. От време на време тя приемаше поканите, но в повечето случаи любезно отказваше. Чувстваше, че тези приятелства не са както някога, а и не можеха да бъдат! Нещата се променят, хората се променят, а животът си течеше покрай нея.

След развода си беше излизала само няколко пъти с мъже. Не че не беше привлекателна. Напротив, беше — поне така ѝ казваха често. Имаше тъмнокафява коса, дълга до раменете, съвсем права и лъскава като коприна. Очите ѝ, за които получаваше най-често комплименти, бяха кафяви с лешникови точици, които улавяха светлината, когато беше навън. Не се чувстваше стара, но когато се погледнеше в огледалото, виждаше, че възрастта ѝ я изпреварва. По още една нова бръчица около очите, нов сив косъм, поникнал сякаш за една нощ, леко уморен вид от това, че е непрекъснато в движение.

Приятелките ѝ смятаха, че преувеличава. „Сега изглеждаш много по-добре, отколкото преди години“ — уверяваха я те. Наистина, все още забелязваше, че някои мъже я заглеждаха по пътеката между щандовете в супермаркета. Но тя вече не беше и никога нямаше да бъде отново на двайсет и две. Не че искаше, дори да беше възможно, освен ако можеше да върне в младостта и по-зрелия си ум, мислеше си тя понякога. Защото в противен случай вероятно пак щеше да попадне на друг като Дейвид — хубавец, който жадува за хубавите неща от живота с основната мисъл, че не е длъжен да играе по правилата. Но по дяволите, правилата са важно нещо, особено онези, които се отнасят до брака! Тъкмо тях човек не бива никога да нарушава. Баща ѝ и майка ѝ не ги нарушаваха, сестра ѝ и зет ѝ — също. Както и Диана и Брайън. Защо той ги наруши? И защо, продължаваше да се пита тя, докато стоеше, нагазила в прибоя, мислите ѝ непрекъснато се връщат към него, дори и след като е минало толкова време?

Вероятно има нещо общо с факта, че когато получи документите за развода, почувства, че малка част от нея умря. Първоначалният ѝ гняв тогава бе преминал в тъга, която по-късно се превърна в нещо като униние. Макар да беше непрекъснато в движение, ѝ се струваше, че вече нищо особено няма да ѝ се случи. Като че ли всеки нов ден беше съвсем същият като предишния и ѝ беше трудно да разграничи някой от тях. Веднъж, преди около година, както седеше зад бюрото си, в продължение на петнайсет минути се опита да си спомни за последната си спонтанна постъпка. Не можа да се сети за такава.

Първите няколко месеца ѝ бяха най-трудни. После гневът ѝ започна да се уталожва и неустоимото ѝ желание да се нахвърли върху Дейвид и да го накара да си плати за това, което ѝ стори, се изпари. Не можеше да направи нищо друго, освен да се самосъжалява. Макар да имаше Кевин до себе си, пак се чувстваше съвсем сама на света. Дълго време нощем не можеше да спи повече от два-три часа, а когато беше на работа, току ставаше от бюрото си и отиваше да си поплаче в колата си на паркинга.

Сега, след трите изминали години, тя искрено вярваше, че няма да може да обикне някого така, както бе обичала Дейвид. Беше трета година студентка, когато той се появи на едно празненство в женския клуб на университета, и още щом го видя, разбра, че иска да бъде с него. После тази нейна първа любов ѝ се струваше толкова всепоглъщаща, толкова силна. По цели нощи мислеше за него в леглото си и когато прекосяваше университетския двор, винаги беше усмихната и хората, с които се разминаваше, също ѝ отвръщаха с усмивка.