Никълъс Спаркс - Писмо в бутилка

Тереза забави тичането си до спокоен ход и най-накрая спря и вдигна глава към една чайка, която кръжеше над нея. Влажността на въздуха беше висока и тя избърса с опакото на ръката си потта по лицето си. Пое дълбоко въздух, задържа го за малко и го изпусна, преди да хвърли поглед към водната повърхност. Тъй като беше доста рано, океанът все още имаше мръсносив цвят, който обаче щеше да се промени, когато слънцето се издигнеше малко по-високо. Въпреки това гледката беше пленителна. Тя събу кецовете и чорапите си и нагази във водата. Леките вълни, обливащи краката ѝ, действаха ободряващо и тя поджапа малко напред-назад. Изведнъж се изпълни със задоволство при мисълта, че беше намерила време да напише няколко допълнителни материала през последните месеци, така че тази седмица можеше да не мисли за работа. Не помнеше кога за последен път не е имала край себе си компютър, не е бързала за някаква служебна среща или да спази краен срок. Приятно е чувството да си далеч от бюрото за известно време. Сякаш отново беше взела съдбата си в свои ръце и започваше нов живот.

Вярно, не забравяше, че вкъщи я чакаха доста неща, които трябваше да свърши. Тапетите в банята отдавна трябваше да бъдат подновени, дупките от пирони по стените трябваше да се заличат, останалите стаи на апартамента имаха нужда да се освежат. Преди два месеца беше купила тапети и боя, окачалки за кърпи и дръжки за вратите, ново огледало за тоалетната масичка, както и необходимите инструменти, с които да борави, но дори още не ги беше разопаковала. Все изскачаше нещо друго през почивните дни, макар че и те като останалите бяха запълнени с журналистическа работа. Бояджийските материали си стояха в пликовете, с които ги бе купила — в един ъгъл на килера — и всеки път, като го отвореше, имаше чувството, че те ѝ се подиграват за добрите и намерения. Може би, помисли си тя, като се прибера…

Извърна глава и видя един мъж да стои малко по-надолу по брега. Беше по-възрастен от нея — някъде около петдесетте години, лицето му беше силно загоряло от слънцето, като на човек, който живее целогодишно тук. Не помръдваше, както ѝ се стори, просто стоеше и вълните се удряха в краката му. Беше затворил очи, сякаш се наслаждаваше на красотата на света, без да го вижда. Носеше избелели джинси, навити високо над глезените, и широка риза, която не си беше направил труда да напъха в панталоните. Както го наблюдаваше, изведнъж ѝ се прииска да бъде друга. Как ли би се чувствала, ако върви по плажа, без да има никакви грижи? Да отива всеки ден до някое тихо място, далече от шума и блъсканицата на Бостън, и просто да се отдава единствено на онова, което ѝ предлага животът?

Тя пристъпи малко по-навътре във водата и застана точно като мъжа, надявайки се да изпита същото чувство, каквото изпитваше и той. Но когато затвори очи, единственото, за което можеше да мисли, беше Кевин. Бог ѝ е свидетел, че винаги е искала да прекарва повече време със сина си и да бъде по-търпелива, когато е с него. Искаше да има възможността двамата да седнат и да си приказват, да играят „Монополи“ или просто да гледат телевизия заедно, без изведнъж някоя мисъл да я накара да стане и да иде да свърши нещо по-важно. Понякога се чувстваше измамничка, когато уверяваше Кевин, че слага него на първо място и че той трябва да гледа на семейството като на най-важното нещо в живота.

Работата беше там, че винаги имаше нещо да се върши. Трябваше да се измият чиниите, да се почисти банята, да се смени пясъкът в тоалетната на котката; да се ремонтира двигателят на колата, прането да се изпере, да се платят домакинските сметки. Колкото и да ѝ помагаше Кевин, изпълнявайки своите задължения вкъщи, ходенето на училище, игрите с приятели и другите му занимания запълваха неговото време почти толкова, колкото и нейното. В крайна сметка списанията, за които бе абонирана, отиваха право в кошчето за боклук, без да бъдат прочетени, плануваните писма оставаха ненаписани и понякога в такива моменти тя започваше да се опасява, че животът ѝ тихомълком се изнизва покрай нея.

Но как да промени всичко това? „Живей си живота ден след ден“, често я съветваше майка ѝ. Но на майка ѝ не се налагаше да работи навън или да отглежда силен и самоуверен, макар и обичлив син, чийто баща не е до него, за да помага. Тя не разбираше напрежението, на което е подложена Тереза буквално всеки ден. Не я разбираше и по-малката ѝ сестра Джанет, която тръгна по стъпките на майка им. Тя и съпругът ѝ имат щастлив брак вече единайсет години и трите им прекрасни момиченца са доказателство за това. Едуард не минава за блестящ ум, но е честен човек, работи много и печели достатъчно, за да издържа семейството си и да не става нужда Джейн да работи. Навремето Тереза си мислеше, че сигурно ще ѝ хареса такъв начин на живот, дори това да значеше да се раздели с професията си.