Алистър Маклейн - Проходът на сломените сърца

— Какъв храбър мъж сте, господин маршал. С този огромен пистолет в кобура.

С изключение на Дийкин, всички се втренчиха учудено в нея. Пиърс погледна към Дийкин, а изненадата на лицето му постепенно се смени от презрението, с което измъкна колта от кобура си, захвърли го на канапето и се усмихна приканващо. Дийкин не реагира. Пиърс замахна с лявата ръка и го удари силно през долната част на лицето с опакото на свития си юмрук — един от унизителните за всеки мъж удари. Дийкин политна и се отпусна тежко на креслото, а след няколко секунди, през които мъжете в салона се бяха извърнали от срам за изгубеното му достойнство, стана, попи кръвта от сцепената си устна и отиде в другия край на помещението — близо до вратата за коридора. Чу се скърцане на спирачки и всички се втурнаха покрай него, за да виждат по-добре от платформата. Марика бавно ги последва, но спря пред Дийкин. Извади от чантичката си полупрозрачна елегантна носна кърпичка и се зае да попива сцепената му устна.

— Горкият човек — каза тя много кротко. — Толкова малко живот му остава.

— Още съм жив.

— Нямах предвид вас, а маршала.

И тя излезе в коридора. После, без да погледне назад, се вмъкна в спалното си купе. Дийкин я проследи замислено с поглед, след което отиде до барчето и отново си наля уиски.

Докато той се справяше успешно с алкохола на губернатора, Банлън бавно даваше на заден ход надолу по склона. В задния край на влака, върху платформата на втория конски вагон, бяха застанали четирима мъже, плътно омотани в дебели дрехи, за да се предпазят от хапещия студ и бавно падащия ситен сняг. Клеърмонт и Пиърс се вглеждаха внимателно от дясната страна в пространството край релсите, а губернаторът и О’Брайън — от лявата. Но миля след миля пропълзяваше назад, а нямаше нищо за гледане. Снегът и от двете страни бе девствено чист, недокоснат от нищо, ако не се броят леките сажди от предишното преминаване на влака. Освен това снежната покривка не бе достатъчно плътна, за да прикрие дори много по-дребен предмет от едно човешко тяло. С една дума — нямаше и следа от преподобния Пийбоди, нито пък знак, че е паднал или е бил бутнат от влака.

Клеърмонт се изправи и се обърна почти едновременно с О’Брайън, застанал от другата страна на платформата. Полковникът бавно поклати глава, а майорът му кимна в знак на неохотно съгласие, сетне отново се надвеси над парапета и махна с ръка. Банлън, който през последните петнайсет-двайсет минути не откъсваше поглед от опашката на влака, му махна в отговор, че е разбрал. Влакът рязко спря и отново бавно потегли. Четиримата мъже неохотно се оттеглиха в полузатопления конски вагон.

Щом се прибраха в офицерския салон, Клеърмонт свика осмината оцелели пътници на влака без Банлън и войника-огняр Рафърти. Атмосферата бе натежала от подозрителност и заплаха, примесени със страх. Всеки от присъствуващите старателно избягваше погледите на другите. Само на Дийкин като че ли му беше безразлично накъде гледа.

Клеърмонт прокара уморено ръка по челото си.

— Невъзможно. Направо невъзможно. Знаем със сигурност, че Пийбоди не е във влака. Знаем, че няма начин да е слязъл. Никой не го е видял, след като излезе от това купе. Човек не може да изчезне просто така. — Той огледа слушателите си, но никой не му помогна, не реагира, с изключение на смутения Карлос, който пристъпи от крак на крак. Черният готвач явно бе притеснен от необичайната за него компания на благородни мъже. — Така ли е?

— Как ще е така? — намусено попита губернаторът. — Все пак е изчезнал, значи може.

— И да, и не — обади се Дийкин.

Враждебното отношение към Дийкин незабавно се прояви.

— Какво искаш да кажеш с това и да, и не? Какво знаеш за изчезването, господине?

— Нищо. Откъде да знам? Не съм напускал това помещение от момента, в който Пийбоди излезе, до момента, в който Хенри съобщи, че го няма никъде. Госпожица Феърчайлд може да потвърди думите ми.

Пиърс понечи да каже нещо, но Клеърмонт вдигна ръка и сам заговори, като се обръщаше към Дийкин:

— Имаш ли нещо предвид?

— Имам. Вярно е, че не сме прекосявали пропасти по времето, когато Пийбоди изчезна. Но затова пък преминахме през две мостчета, и двете без странична ограда. Ето как би могъл да напусне влака безследно.

О’Брайън не си направи труда да скрие недоверието, което прозвуча в гласа му:

— Интересна теория, Дийкин. Сега остава да обясниш защо е скочил.

— Не е скачал. Бил е блъснат. А още по-вероятно е някой просто да го е вдигнал на ръце и да го е изхвърлил долу под моста. Той беше много дребничък. Един едър як мъж спокойно може да се справи с тази работа. Интересно кой е този мъж. Не съм аз. Имам алиби. Не е и госпожица Феърчайлд. Пък и тя не е едър як мъж. Аз съм нейното алиби, макар че във вашите очи моите показания едва ли имат някаква стойност. Оттук нататък — всички вие сте големи силни мъже. — Той млъкна и ги огледа, без да бърза. — Интересно кой от вас?