Алистър Маклейн - Проходът на сломените сърца

Дийкин очевидно не беше в настроение да му съчувствува.

— И да бяха полетели с тях в пропастта, какво от това?

— Не ви разбрах.

— Лекарствата са безполезни, когато няма лекар да ги предпише.

Клеърмонт помълча няколко секунди.

— Вие нали сте лекар…

— Вече не съм.

Двамата се радваха на предани слушатели. Дори по все още ужасеното лице на Марика се появиха признаци на заинтересованост.

— Но по дяволите, Дийкин, там горе има епидемия не от друго, а от холера! Става дума за човешки същества като вас…

— Които само чакат да ме обесят. Вероятно това ще стане, въпреки протестите на Пиърс, на първото по-яко дърво. Така че човешките същества да вървят по дяволите. Освен това сам споменахте, че става дума за холера, а не за какво да е.

Клеърмонт го изгледа с максималното презрение, което се удава на човек, без да прибегне до насмешлива усмивка.

— Това ли е същинската причина?

— Тя си е много основателна.

Клеърмонт му обърна гръб с погнуса и огледа зъзнещата компания.

— Така и не овладях морза. Някой от вас може ли…

— Не съм Фъргюсън — обади се О’Брайън, — но ако ми дадете повечко време…

— Благодаря ви, майоре. Хенри, предавателят е в предната част на продоволствения вагон, под едно платнище. Би ли го донесъл в дневното помещение? — Полковникът се обърна към Банлън и изрече с горчивина: — Единствената полза от цялата тази ужасна история е, че ще успеем по-бързо да стигнем до форта. Като ги няма онези вагони…

Банлън не беше тъй оптимистичен.

— Няма да стигнем по-бързо. Девлин беше единственият, който знаеше да управлява влак. А аз все пак имам нужда от сън.

— Господи, съвсем забравих. Сега ли?

— Денем мога да постигна двойно по-висока скорост отколкото нощем. Затова ще се опитам да издържа до довечера. Дотогава — той кимна към стоящия наблизо войник-огняр — двамата с Рафърти няма да сме особено бодри, господин полковник.

— Разбирам. — Клеърмонт хвърли още един поглед на висящата верига и пластината. — А какво ще кажеш за безопасността, Банлън?

Банлън се зае да разтрива старателно бял четина по лицето си, сетне рече:

— Не виждам никакъв проблем, сър. Ще изтъкна четири причини. Това се случва веднъж на един милион за пръв път изобщо чувам за такова нещо, — така че вероятността да се случи повторно е също едно към един милион. Тежестта, която трябва да тегли локомотивът, сега е значително по-малка. Това е най-голямото нанагорнище по цялата линия и веднъж като го превалим, всичко ще тръгне много по-лесно.

— Ти каза четири. Станаха три.

— Извинете, сър. — Банлън разтърка очи. — Уморен съм, затова. Сега ще грабна чук и длето и ще проверя всички сцепления. Само така може да се разбере дали не е загнило някъде.

— Благодаря ти, Банлън. — Полковникът прехвърли вниманието си върху завръщащия се Хенри, чието изражение недвусмислено показваше, че вече е извън обсега на всички удари, които може да му стовари съдбата. — Готово ли е?

— Не.

— Как така не?

— Ами така — предавателят го няма.

— Какво?

— Поне в продоволствения вагон със сигурност го няма.

— Не е възможно!

Хенри само се втренчи печално в недалечния хоризонт.

— Сигурен ли си?

В гласа на Клеърмонт нямаше толкова недоверие, колкото неразбиране, уморена озадаченост на човек, комуто твърде набързо са се струпали прекалено много непонятни неща.

Хенри си придаде израз на наранена благост, който много отиваше на скръбната му физиономия.

— Без да искам да проявя безочливост бих предложил на господин полковника сам да отиде да провери.

Клеърмонт мъжествено потуши недвусмислено задаващия се апоплектичен удар.

— Всички! До един! Претърсете влака!

— Позволете да ви изтъкна следните две неща, господин полковник изрече Дийкин. — Първо, от десетте души, към които се обръщате в момента, единственият ви подчинен е Рафърти. Никой от останалите не се намира под вашата команда, било то пряко или не, което е голямо неудобство за един тираничен полковник, свикнал на незабавно подчинение. И второ, според мен претърсването на влака не си заслужава труда.

Клеърмонт още по-мъжествено се зае да потушава набъбващите в гърдите му чувства, след което се насили да изгледа Дийкин с въпрос в очите.

Дийкин поясни:

— Докато зареждахме с гориво тази сутрин, видях как някой изнесе от продоволствения вагон сандък с големината на предавателя и тръгна с него към задната част на влака. Снегът беше много гъст и видимостта… Всички помним картината. Изключено бе да разпозная кой е.