Алистър Маклейн - Проходът на сломените сърца

— Млъкнете! — почти изкрещя Клеърмонт. — Претърсете влака!

— А да го спрем ли, сър?

— Спрете го, О’Брайън!

— На този влак постоянно нещо се случва, господин полковник — каза О’Брайън, без да придаде някаква специална многозначителност на гласа си. И не беше необходимо. — Може да е във влака, а може и да го няма. Ако липсва, ще е някъде покрай релсите. Изключено да е паднал в пропаст, защото вече цял час не сме минавали покрай дефилета. Ако е извън влака, ще трябва да тръгнем на заден ход и да претърсваме всеки ярд…

— Разбира се. Хенри, предай на Банлън.

Хенри се втурна напред, докато губернаторът, Клеърмонт, О’Брайън и Пиърс тръгнаха към опашката на влака. Дийкин не помръдна от мястото си и явно нямаше намерение никъде да ходи. Марика го изгледа съвсем недружелюбно. Тъмните и очи бяха каменни, доколкото това се удава на топли тъмни очи, а устните и бяха свити. Гласът и, когато заговори, изразяваше недоверие и враждебност, които напълно отговаряха на изражението на лицето й:

— Той може да е болен, наранен… може да умира. А вие си седите тук, сякаш нищо не е било. Няма ли да им помогнете да го намерят?

Дийкин се облегна лениво назад, кръстоса крака я запали тънка пура. Отговори и с искрена изненада:

— Кой? Аз? Не, разбира се. Какъв ми е той на мен? Или аз на него? Да върви по дяволите, преподобният.

— Но той е такъв мил човек! — Трудно беше да се проумее дали Марика е повече потресена от непочтителното му безбожие или от коравосърдечното бездушие. — Та той… той седеше тук и разговаряше с вас…

— Самопокани се. Сега сам да се оправя. Момичето произнесе бавно, с паузи между думите, сякаш не бе в състояние да повярва:

— На вас просто ви е безразлично.

— Точно така.

— Маршалът излезе прав, а аз сгреших. Трябваше да се вслушам в думите на един опитен човек. Бесилото наистина е прекалено слаба мярка за вас. Вие очевидно сте най-безчувственият, най-себелюбивият човек на света.

Дийкин отвърна благоразумно:

— По-добре човек да е най, най в някое отношение, отколкото за нищо да не го бива. Което ми напомня за нещо наистина хубаво. — Той стана. — Уискито на губернатора. Сега, когато всички са толкова заети, е моят шанс да се възползувам от него.

Той излезе в коридора и мина покрай спалните купета на Марика и чичо и, а момичето остана неподвижно известно време, като гневът на лицето му се примеси постепенно с озадаченост. После и тя стана след кратко колебание и безшумно го последва. Когато стигна вратата на офицерския салон, Дийкин беше при барчето над канапето в предната част на помещението. Той си наля уиски в голяма чаша и пресуши съдържанието с една-единствена гигантска глътка. Марика го наблюдаваше, а лицето и изразяваше почуда и все повече недоумение; Дийкин отново си сипа, изгълта новата доза и се обърна към прозореца вдясно. Загледа се навън с явно невиждащи очи. Слабото му мургаво, ожесточено лице се набръчка и по него се изписа стряскащо неумолима свирепост.

Марика бавно и безшумно влезе в салона. Очите и се уголемиха под намръщеното чело. Беше само на метър от Дийкин, когато той обърна към нея сгърченото си от злоба лице. Марика бързо отстъпи назад, сякаш очакваше да я удари. Изминаха секунди, преди той с нещо да покаже, че е забелязал присъствието и. Постепенно лицето му възвърна обичайното си изражение — или по-скоро липса на такова.

— Стреснахте ме, госпожице — рече добродушно. Тя не отговори веднага. Пристъпи напред като сомнамбул със същото учудване на лицето, вдигна ръка и леко докосна ревера му.

— Кой сте всъщност? Той сви рамене.

— Джон Дийкин.

— Какъв сте?

— Нали чухте какво каза маршалът…

Той млъкна, защото откъм коридора се разнесоха гласове — гръмки, явно придружени от възбудено жестикулиране. Влезе Клеърмонт, следван от губернатора, Пиърс и О’Брайън. Говореше полковникът:

— Щом го няма, значи е паднал от влака и лежи някъде край релсите. А тук със сигурност го няма. Ако се върнем пет-шест мили назад…

Губернаторът го прекъсна — към безбройните неприятности се беше прибавила още една и гласът му не криеше неговото раздразнение:

— По дяволите, Дийкин, това е моето уиски!

Дийкин кимна в знак на съгласие.

— При това с отлично качество. Спокойно можете да черпите от него всеки гост.

Без да каже дума или с нещо да подскаже намеренията си, Пиърс пристъпи напред и яростно удари Дийкин по дясната ръка. Чашата отлетя встрани.

Реакцията на Марика беше неволна и изненада не само околните, но и нея самата: