Алистър Маклейн - Проходът на сломените сърца

И Дийкин с преднамереност обърна гръб на компанията, подпря лакти на месинговия парапет до прозореца и се загледа в сгъстяващия се, натежал от снега здрач.

Банлън бавно спря влака, застопори спирачката, прибра тежкия гаечен ключ, уморено избърса потта от челото си с не особено чист парцал и се обърна към подпрелия се от другата страна на кабината Рафърти. Войникът стоеше с полузатворени очи и се олюляваше от крайно изнурение.

— Стига толкоз — рече машинистът.

— Стига — съгласи се помощникът му. — Умрял съм от умора.

— Значи ставаме общо два трупа. — Банлън присви очи към заснежения мрак и потрепера. — Хайде, да вървим при твоя полковник.

Полковникът в това време седеше до бумтящата печка, почти залепен за нея. Редом с него се гушеха губернаторът, О’Брайън, Пиърс и Марика. Всички държаха в ръце чаши с различни напитки. Дийкин седеше на пода в отдалечения ъгъл, свит на кълбо от студ. Както би могло да се предположи, в неговата ръка чаша липсваше.

Вратата, от която се излизаше на предната платформа, се отвори и в салона нахлуха Банлън и Рафърти, съпроводени от яростен повей на мразовит въздух и гъст облак сняг. Те побързаха да затворят след себе си. Бяха пребледнели, видът им издаваше крайна степен на изтощение. Банлън се прозя неудържимо, като възпитано прикри с ръка зейналата си уста — все пак човек не се прозява в присъствието на губернатори и полковници. Но сетне пак не се стърпя, повтори прозя в ката и рече:

— Повече не можем, господин полковник. Трябва да полегнем, иначе ще паднем, както си стоим.

— Добра работа свършихте, Банлън, дори повече от добра. Няма да пропусна да изтъкна това пред работодателите ви от „Юниън Пасифик“. Що се отнася до теб, Рафърти, гордея се с труда ти. — Клеърмонт размисли кратко. — Разположи се в моето легло, Банлън, а Рафърти да се настани на мястото на майора.

— Благодаря — прозя се за трети път Банлън. — Още нещо, господин полковник. Някой трябва да поддържа парата.

— Това ми се вижда прахосване на гориво. Не може ли огънят да си изгасне и после пак да го разпалите?

— Изключено! — Банлън тръсна силно глава и с това сложи край на споровете. — Повторното запалване ще ни отнеме няколко часа и за него ще отиде също толкова гориво, колкото за поддържане на огъня. Но не това е най-важното. Ако огънят изгасне и водата в кондензаторните тръби замръзне… какво да ви кажа, господин полковник, пеша пътят до Форт Хъмболт е въздългичък.

Дийкин се изправи сковано на крака.

— Не съм от любителите на подобно придвижване. Ще отида да се грижа за огъня.

— Ти? — Пиърс също се изправи, а лицето му незабавно помръкна от подозрителност. — Откъде изведнъж тази трудолюбивост и самопожертвователност?

— Не храня дори капка от изброените добродетели и последното нещо, което може да очаквате от мен, е да се жертвам за някой от вас. Но тук става дума и за моята кожа, а вие вече знаете колко високо я ценя. Освен това, маршале, много съм чувствителен и усещам как популярността ми сред вас силно спада. Да не говорим, че ми е студено — това местенце тук е на течение, — а в кабината на локомотива е уютно и топло. Също така не ми се ще да прекарам остатъка от нощта, като ви наблюдавам как се наливате с уиски, да не говорим, че ще се чувствувам в по-голяма безопасност по-далеч от вас. Имам предвид конкретно вас, Пиърс. Пък и освен на мен на никой друг не можете да се доверите — или забравяте, маршале, че аз единствен съм извън всякакво подозрение?

Дийкин се обърна и погледна въпросително Банлън, който от своя страна погледна по същия начин полковник Клеърмонт. Клеърмонт се поколеба, но накрая кимна.

— Подклаждай огъня на всеки половин час — започна да дава наставленията си машинистът. — Гориво подавай, колкото стрелката да се задържа между синьото и червеното деление. Ако се изкачи към червеното, клапанът за изпускане на пара е до самия уред.

Дийкин кимна и излезе. Пиърс го проследи с неспокоен поглед, после се обърна към Клеърмонт.

— Не ми харесва тази работа. Какво ще му попречи да откачи локомотива и да отпътува самичък? Всички знаем, че този негодник пред нищо няма да се спре.

— Ето това ще го спре, господин маршал — протегна Банлън огромния ключ. — Застопорих и заключих спирачното колело. Искате ли да ви поверя ключа?

— Искам, разбира се.

Пиърс пое ключа, седна, поотпусна се и се пресегна към чашата си. В същия миг О’Брайън стана и кимна на Банлън и Рафърти.