Алистър Маклейн - Проходът на сломените сърца

— Елате да ви покажа къде ще спите.

Тримата излязоха от дневното помещение и майорът ги поведе към дъното на втория вагон. Показа на Банлън купето на полковника, после влязоха с Рафърти в неговото.

— Тук добре ли е? — попита, а докато войничето се оглеждаше със страхопочитание, той със светкавичен жест измъкна от шкафчето бутилка уиски и извади ръката, в която я държеше, отзад в коридора — да не се вижда.

— Разбира се, много ви благодаря, сър — отвърна Рафърти.

— Чудесно. Тогава лека нощ.

О’Брайън затвори вратата и тръгна обратно по коридора, докато стигна до кухнята. Най-безцеремонно нахълта вътре, без да почука, и веднага затвори след себе си. Кухнята беше съвсем малка, два метра на метър и половина, а като се приспадне пространството, заето от готварската печка с дърва, долапите за тенджери, други съдове и провизии, вътре нямаше къде готвачът да се обърне. Но по всичко личеше, че Карлос и Хенри, всеки кацнал на миниатюрно столче, не се чувствуваха на тясно.

При влизането на майора и двамата вдигнаха глави към него с обичайните си изражения — Хенри на ръба на отчаянието, а Карлос грейнал в слънчева усмивка.

О’Брайън постави шишето на малката работна маса.

— Ще Ви потрябва. Както и най-топлите дрехи, които имате. Навън е зловещ студ. След малко ще се върна. — Той се огледа с любопитство. — Няма ли да сте по-нашироко в купетата си?

— Прав сте, господин О’Брайън. — Карлос, разчекнал уста в необятна усмивка, посочи нажежената до червено печка. — Но там това ще ни липсва. Тук е най-топлото място в целия влак.

Второто най-топло място във влака несъмнено бе кабината на локомотива. В момента обаче температурата вътре беше с няколко градуса под очакваното поради тежките облаци сняг, които вятърът неуморно навяваше вътре. Ала яростно червеното сияние откъм отворената пещ, което правеше излишни двете газени лампи, поне създаваше илюзия за топлина. Дийкин обаче, както по всичко личеше, не изпитваше студ — лицето му, огряно от жаравата, лъщеше от пот.

Той хвърли вътре последния наръч дърва, изправи се и погледна измервателния уред за парата. Иглата се колебаеше недалеч от червената линия. Той кимна доволен и затвори вратата на пещта. Светлината в кабината незабавно намаля, а когато Дийкин свали една от лампите и я отнесе със себе си в открития вагон с горивото, вътре стана почти тъмно. Запасите от дърва бяха добри — вагонът беше две трети пълен. Той остави лампата на пода и се залови трескаво за работа — зае се да прехвърля цепениците от дясната страна в лявата.

След петнайсетина минути лицето му не само лъщеше, а се къпеше в пот, въпреки че температурата в открития вагон беше до точката на замръзване. Макар че местенето на тежки трупи не е лесна работа, Дийкин вече беше прехвърлил половината товар отдясно вляво. Той се изправи уморено, потърка схванатия си гръб, отиде в кабината и погледна уреда. Докато се беше трудил, стрелката бе спаднала под синята черта. Дийкин забързано отвори пещта, разрови жаравата, метна в зейналата ненаситна паст наръч дърва, затвори вратата и без дори да погледне втори път стрелката, се върна запъхтян във вагона и поднови изтощителното си занимание.

Още най-много двайсетина едри цепеници и той замръзна на място, после донесе газената лампа да огледа останалия куп по-отблизо. Остави лампата встрани до себе си, прехвърли още десетина дърва и пак се пресегна да я вземе. Бавно коленичи, а обикновено безизразното му лице се скова от ярост.

Двамата мъже, сгушени един до друг, несъмнено бяха мъртви, буквално смръзнали се заедно. Дийкин разчисти още едно-две дървета, за да разкрие лицата и горната част на телата. В главите и на двамата зееха ужасяващи рани. Облечени бяха в кавалерийски униформи — едната капитанска, другата — на лейтенант. Несъмнено това бяха липсващите офицери на Клеърмонт — Оуклънд и Нюъл.

Гневът се изпари от лицето на Дийкин — човек, който водеше живот като неговия, не можеше да си позволи подобно чувство. Стана и бързо се зае да връща дървата на предишното им място, като ги нареждаше по същия начин, по който ги завари. Както можеше да се очаква, поради належащата нужда от точно подреждане и главоломно растящата му умора, която вече граничеше с крайното изтощение, работата този път отне двойно повече време.

Когато свърши, отиде отново да провери стрелката, намери я доста под синята черта и побърза да отвори пещта. Жарава почти нямаше. Дийкин уморено се залови да подхранва огъня и напълни пещта до краен предел. Отново затвори вратата, без да погледне уреда. Вдигна високо яка, нахлупи шапката си над очите и се спусна на земята сред ледения сковаващ дъх на белотата, която прерастваше вече в снежна буря.