Алистър Маклейн - Проходът на сломените сърца

Като внимаваше да не удари метал в метал, Дийкин улови двете централни връзки и се опита да ги отвие. Веднага обаче се отказа от намерението си — донякъде защото си даде сметка, че ако не го стори, кожата на ръцете му ще остане полепнала за метала. Взе масльонката и впръска щедра дажба смазочно масло върху главите на болтовете. В този миг до слуха му долетя някакъв звук. Бавно остави масльонката в снега и още по-бавно се извърна, вперил очи нагоре.

Разбра откъде идва шумът. Карлос беше оставил бутилката и сега се изправяше После започна да се разхожда напред-назад, като тупаше с крака и пляскаше ръце, с надеждата да възстанови кръвообращението си. След няколко минути обаче явно предпочете отново вътрешното загряване и се върна при шишето уиски.

А Дийкин възобнови заниманието си. Отново се захвана за болтовете, заизвива ги, но все със същия резултат. Нищо. Много внимателно ги пусна, бръкна в пазвата си и извади двата железопътни клина. В сравнение със свързващите болтове металът, който държеше в ръка, бе почти топъл. Бавно и предпазливо пъхна клиновете в свръзките и натисна с въртеливо движение. Този път допълнителният натиск си свърши работата и болтът едва забележимо помръдна с леко прискърцване. Дийкин замръзна в пълна неподвижност, сетне бавно вдигна поглед нагоре. Карлос се размърда, изправи се от полусвитото си положение до парапета, огледа се неохотно и отново се сгуши при своята бутилка.

Дийкин възобнови атаката срещу непокорните свръзки. Като редуваше масльонката и клиновете, за кратко време стигна дотам, че за пълното отвъртане на болтовете трябваха само два или три оборота. Свали клиновете и довърши работата с ръце. Двете половини на болта се отделиха една от друга. Той ги пое и ги свали бавно и съвършено безшумно, докато увиснаха на съответните верижки.

Вдигна поглед нагоре. Карлос не беше помръднал. Отново на колене и лакти се придвижи сантиметър по сантиметър назад, откъдето беше дошъл, изпълзя встрани от релсите и по вече утъпкания благоразумно обиколен път се върна при локомотива. Както можеше да се предположи, стрелката се беше отклонила силно към синьото деление. След още малко време, като нахрани ненаситния търбух на пещта — занимание, което откровено започна да му додява, — стрелката най-сетне се качи към червената черта. Дийкин се отпусна изнурено на столчето в ъгъла и притвори очи.

Не можеше да се прецени дали спи, но ако бе така, той явно бе задействувал някакъв часовников механизъм в съзнанието си, защото на равни интервали се стряскаше, добавяше дърва в пещта и се връщаше на мястото си. Когато Банлън и Рафърти, съпровождани от О’Брайън, се върнаха на работното си място, намериха го сгърчен надве върху столчето, с клюмнала на гърдите глава. На пръв поглед спеше. Внезапно се стресна и вдигна очи.

— Както и очаквах — заяви О’Брайън с хладно презрение. — Спим ли на работното си място, Дийкин?

Дийкин не отговори, само посочи с палец уреда. Банлън отиде да хвърли едно око.

— Ако е спал, господин майор, не е било дълго. Налягането е точно каквото трябва да бъде. — Обърна се без притеснение по посока на вагона с горивото: дървата бяха старателно подредени, без следа от предишното им разместване. — Изразходвал е точно толкова гориво, колкото трябва. Добре се е справил. Разбира се, предвид опита му с огъня, като подпалването на Лейкс Кросинг…

— Достатъчно, Банлън — прекъсна го О’Брайън. — Хайде, ела с мен.

Последното се отнасяше до Дийкин, който стана вдървено и погледна часовника си.

— Виж ти! Полунощ! Значи съм прекарал тук седем часа. А казахте четири.

— Банлън имаше нужда от тези седем часа сън. Ти какво очакваш, Дийкин? Да ти съчувствуваме?

— Очаквам храна.

— Карлос е приготвил вечеря. — Дийкин се зачуди кога готвачът е намерил време за това. — В кухнята. Ние вече ядохме.

— Не се и съмнявам.

Двамата слязоха от релсовия насип и тръгнаха към предната платформа на първия вагон. О’Брайън се надвеси настрани и махна с ръка. Банлън също му махна, че е разбрал и изчезна във вътрешността на локомотива. Майорът се обърна и отвори вратата на офицерския салон.

— Идваш ли?

Дийкин разтърка чело.

— След малко. Не забравяйте, че в спряло положение в кабината на локомотива не прониква свеж въздух. След седем часа вътре усещам главата си като кофа.

О’Браъйн го изгледа замислено, но реши, че Дийкин едва ли може да причини вреда, ако остане навън кимна и влезе вътре.