Алистър Маклейн - Проходът на сломените сърца

— Така ли? Ако предположим, че е бил Фъргюсън, защо му е било да го разнася?

— Откъде да знам? Фъргюсън или не, не съм разговарял с този човек. Пък и защо трябва аз да мисля вместо вас?

— Ставаш все по-нагъл, Дийкин.

— И не виждам какво можете да направите в тази връзка — сви рамене престъпникът. — Може да е искал да го поправи.

— Защо ще го изнася тогава от вагона?

Дийкин прояви крайно нетипична раздразнителност.

— Откъде по дяволите да… — Овладя се. — Продоволственият вагон отоплен ли е?

— Не.

— А температурата беше доста под нулата. Ако е искал да ремонтира нещо по апаратурата, най-вероятно е да отнесе предавателя някъде на топло — например в един от войнишките вагони. А те и двата са на дъното на тази пропаст — заедно с предавателя. Ето ви отговор на въпроса.

Клеърмонт вече владееше нервите си.

— Прекалено лесно намираш отговорите, Дийкин — рече замислено.

— О, Господи! Вървете тогава, претърсвайте влака!

— Не, вероятно си прав. Ако не за друго, то поне защото не разполагаме с друго обяснение. — Той направи една крачка към Дийкин. — Нещо ми е познато лицето ти. — Дийкин бегло го погледна и веднага отклони очи, без да каже нищо. — Бил ли си някога във войската?

— Не.

— На чия страна си се бил — на Съюза или на Конфедерацията?

— На никоя.

— Как така на никоя?

— Вече ви казах, че мразя насилието.

— Тогава какво си правил по време на гражданската война?

Дийкин помълча, като че ли се опитваше да си припомни, сетне отговори:

— Бях в Калифорния. А там не ни занимаваха особено събитията на източното крайбрежие.

Клеърмонт поклати глава.

— Ти наистина умееш да си пазиш кожата, Дийкин.

— Има и по-неподходящи неща за пазене в този живот — безразлично сви рамене Дийкин, обърна се и тръгна бавно покрай релсите.

Хенри го проследи с гробовен поглед, обърна се към О’Брайън и тихо рече:

— И аз като полковника съм го виждал някъде.

— Познаваш ли го?

— Не знам. Не се сещам за име, нито си спомням къде съм го виждал. Но ще си спомня.

Малко след обяд отново заваля сняг, но не толкова гъст, че да наруши видимостта от кабината на машиниста. Влакът, състоящ се сега само от локомотива, ремаркето за горивото и пет вагона, се движеше с доста добра скорост нагоре покрай криволичещата долина, а подире му се влачеше дълго пухкаво перо от дим. В трапезарията мрачно обядваха всички пътници с изключение на един. Клеърмонт се обърна към Хенри:

Предай на господин Пийбоди, че вече сме на масата — Хенри излезе, а полковникът рече на губернатора: — Макар че, да си призная, никак не ми се яде.

— Нито пък на мен, господин полковник. Външният вид на губернатора не опровергаваше думите му. Напрежението от предишната нощ беше оставило своя отпечатък, сега подсилен от изпитост и бледност, които доскоро липсваха. Торбичките под очите му бяха тъмни и с жилки, а малкото, което прозираше изпод разкошната брада, беше посивяло; страните му висяха отпуснати.

— Какво ужасно, ужасно пътуване! — продължи той. — Всички войници, всички онези прекрасни момчета… Изчезнаха и капитан Оукланд, и лейтенант Нюъл… нищо чудно и те да са мъртви, знам ли… И доктор Молиньо… Не само мъртъв, ами убит! А маршалът представа си няма кой… кой… Господи! Та той може би седи тук сред нас! Имам предвид убиеца!

— Шансовете са приблизително десет към едно да не седи сред нас, господин губернатор — опита се да го успокои Пиърс. — Вероятността да е някъде долу в пропастта е далеч по-голяма.

— Откъде знаете? — Губернаторът поклати глава в тъжно отчаяние. — Никой не може да знае. Не мога да не се запитам какво ще се случи сега, Господи!

— Не знам — рече Пиърс. — Но ако съдим по изражението на Хенри, то вече се е случило.

Хенри, който тъкмо се беше появил, имаше вид на несправедливо подгонено животно. Той конвулсивно стискаше и разпускаше юмруци. Гласът му излезе съвсем дрезгав от гърлото:

— Не мога да го открия, сър. Проповедника, за него говоря. Няма го в купето му.

Губернаторът гръмко изстена. Двамата с Клеърмонт се спогледаха и в очите им се отрази едно и също мрачно предчувствие. За миг лицето на Дийкин замръзна в каменна маска, погледът му помътня, стана сиволеден. Ала веднага се отпусна и той разговорчиво каза:

Едва ли е някъде далече. Само преди петнайсетина минути разговарях с него.

— И на мен ми направи впечатление — кисело се обади Пиърс. — За какво говорихте?

— Опитваше се да спаси душата ми — обясни Дийкин. — Дори след като му изтъкнах, че убийците са бездушни, той пак…