Алистър Маклейн - Проходът на сломените сърца

— Не забравяйте, че бях преподавател в университета. Много е важно да внушиш на студентите си, че си по-умен от тях. За целта използувах по-сложни думи. И така, значи майка ви е болна. Ако беше добре, за един комендант на форт би било далеч по-естествено да бъде посетен от жена си, а не от дъщеря си. Освен това ми се струва, че мястото ви е до ложето на болната ви майка. Също така ми прави впечатление, че са ви позволили да тръгнете насам при положение, че във форта върлува холера, а индианците са твърде неспокойни. На вас всички тези доводи не ви ли говорят нещо, госпожице Феърчайлд? Поканата от баща ви трябва да е била крайно настойчива и неотложна, макар че един Господ знае какви са причините. С писмо ли я получихте?

— Не съм длъжна да отговарям на въпросите ви. Ала въпреки това си личеше, че те са събудили любопитството и.

— Освен всичките ми недостатъци, изброени от маршала, аз съм надарен и със съществена доза натрапчива упоритост. С писмо ли ви покани? Не, естествено. Поканата е дошла по телеграфа. Всички спешни послания се изпращат телеграфически. — Той рязко промени темата на разпита си: — Добре ли познавате чичо си, полковник Клеърмонт, майор О’Брайън?

— Не, наистина! — Марика отново се зае да свива устни. — Вашите въпроси са непоносими…

Благодаря, благодаря. — Дийкин пресуши чашата, седна и започна да връзва отново глезените си. — Друго не ме интересува. — Той се изправи, подаде и второто парче въже и и обърна гърба си, където бе преплел ръце. — Ще бъдете ли добра… само че не толкова стегнато. Марика бавно попита:

— На какво дължа цялата тази загриженост? Вие самият си имате предостатъчно главоболия и неприятности…

Така е, скъпо момиче, имам си ги. Просто се опитвам да се разсейвам и да не мисля за тях. — Той подбели очи от болка, когато въжето се затегна около възпалените му китки. — По-полека!

Без да отговори, тя завърза и последния възел, помогна му отначало да приседне на пода, после да легне и без дума повече напусна салона. Върнала се в малкото си купе, тя затвори безшумно вратата и дълго седя на леглото с неподвижно, замислено лице.

В ярко осветената в червено кабина на локомотива Банлън също стоеше замислен, а вниманието му постоянно се раздвояваше между контролните уреди и взирането през страничното прозорче към релсите отпред и небето горе. Черната облачна грамада, която бързо се придвижваше на изток, сега забулваше половината небе. Много скоро тъмнината щеше да се доближи до онази крайна точка на насищане, която е възможна единствено по високите плата, където планините и дърветата, а и земята са покрити с бял сняг.

Огнярят Джаксън беше почти копие на Банлън — също тъй неестествено слаб, тъмнокож и с огромни мрежести бръчки край очите, които прерязваха спечената като пергамент кожа почти до ушите. Той се потеше обилно въпреки студа — при подобни стръмни изкачвания постоянната нужда от пълна пара поглъщаше горивото ненаситно и той едва смогваше да захранва пещероподобната паст на пещта. Джаксън бе роб на твърде взискателен господар. Той добави последния наръч дърва към жаравата, попи чело с мръсна хавлиена кърпа и рязко затвори вратата на пещта. В резултат кабината незабавно потъна в мрак.

Банлън се отдръпна от прозорчето и отиде при контролните уреди. Внезапно се разнесе гръмък, метален и безкрайно зловещ стържещ трясък. Банлън отправи куп неподлежащи на отпечатване епитети по адрес на източника на този шум.

— Какво става? — рязко попита огнярят.

Без да отговори, Банлън бързо дръпна спирачката. Миг тишина, последван от пронизително стържене и трополене влакът се надипли като хармоника при сблъскалите се буфери, забави постепенно ход и накрая спря окончателно. Навсякъде малцината бодърствуващи — с изключение на овързания Дийкин — и мнозината заспали, току-що рязко разбудени, се пресегнаха да се хванат за най-близката опора, докато композицията с трясък, друсано, потреперване и подскоци осъществи непредвиденото си спиране. Немалък брой от непробудно спящите бяха безцеремонно изхвърлени от койките си на пода.

— Ах, този проклет регулатор на парата! — ругаеше Банлън. — Май че е паднал затягащият болт. Дай една жица на Девлин — да държи здраво спирачките!

Той откачи от стената едва мъждукащата газена лампа и се завзира в провинилия се регулатор.

— Отвори пещта, че тази проклетия е по-немощна и от светулка.

Джаксън изпълни нареждането му, надвеси се отвън и погледна назад.