Алистър Маклейн - Проходът на сломените сърца

— Просто съм уморена — немощно се усмихна тя. — Не че ви виня, господин полковник, но едва ли бих ви нарекла приносител на добри вести. — Тя тръгна към изхода, спря за миг, изгледа продължително и замислено Дийкин и се обърна към Пиърс. — Няма ли да дадете на този нещастник нещо за ядене и пиене?

— Нещастник! — в гласа на Пиърс открито се четеше презрение, но то бе насочено към Дийкин, а не към Марика. — Бихте ли повторили думите си, госпожице, пред близките на загиналите при пожара в Лейкс Кросинг? Я какъв е охранен, негодникът. Ще оцелее.

— Но все пак се надявам, че няма да го оставите вързан през нощта…

— Напротив, точно такива са ми намеренията. — Гласът му не допускаше по-нататъшни спорове и възражения. — Сутринта ще прережа въжетата.

— Сутринта?

— Да. И то няма да е от някакви приятелски чувства, а защото тогава ще сме навлезли дълбоко във вражеска територия. Няма да прави опити да се измъкне. Сам бял човек, невъоръжен и без кон не ще оцелее и два часа сред пайутите. И двегодишно индианче може да го проследи в снега, а освен това да не забравяме студа и глада. Едно нещо знаем със сигурност за достопочтения господин Дийкин — че цени твърде високо собствената си кожа.

— Значи цяла нощ ще лежи тук и ще страда?

— Той е убиец, подпалвач, крадец, измамник и страхливец — търпеливо заобяснява Пиърс. — Много неподходящ обект сте избрали за състраданието си, госпожице.

— А вие сте крайно неподходящ за пазител на реда, господин Пиърс. — Съдейки по силното учудване, изписано по лицата на слушателите и, това избухване явно не беше типично за кроткия и нрав. — Или може би не сте запознат със законите? Не, чичо, няма да мълча! Законите на Съединените щати са недвусмислени. Всеки човек е невинен до доказване на противното, обаче господин Пиърс вече е осъдил този подсъдим и вероятно търси подходящо дърво, за да го обеси. Покажете ми закон, който ви дава право да се отнасяте с човек като с диво куче!

И като залюля дългите си поли, Марика ядосано напусна салона.

О’Брайън изрече невъзмутимо:

— Аз пък мислех, че познаваш закона, Нейтън.

Пиърс се намръщи, после се усмихна накриво и посегна към чашата си.

На западния хоризонт тъмните надвиснали облаци вече бяха мастиленочерни. Едва прозиращите в далечината върхари проблясваха бледобели на фона на зловещото тъмнило. Боровете по по-високите места в долината, където влакът продължаваше своя криволичещ бяг покрай коритото на замръзналата река, бяха вече покрити със сняг. Композицията едва пълзеше по стръмнината, навлизайки в хапещия студ и ледения мрак на високите плата.

Контрастът с температурата в самия влак беше по-силен и от преди, но Дийкин, останал сам в офицерския салон, нямаше настроение да го оцени. Топлината, излъчвана щедро от печката, и ласкавата светлина от единствената газена лампа явно не занимаваха съзнанието му. Той не беше променил съществено позата си, само дето сега лежеше изцяло отпуснат на една страна. Намръщи се от болка при поредния рязък, но безуспешен опит да разхлаби въжетата около китките си и отново застина неподвижен.

Той не беше единственият буден във вагона. Марика седеше в тясната койка, която заемаше половината от малкото и купе, хапеше замислено долната си устна и от време на време поглеждаше нерешително към вратата. Мислите и се въртяха около същото, което тормозеше и Дийкин — физическото му неудобство. Внезапно, изпълнена с решимост, тя стана, наметна се с халата си, безшумно излезе в коридора и също тъй безшумно затвори след себе си.

Долепи ухо до вратата на съседното купе. Беше пределно ясно, че въпросът с тишината вътре не стои на дневен ред — съдейки по гръмовното хъркане, губернаторът на щата Невада явно бе постановил, че утрото е по-мъдро от вечерта и бе отложил тревогите си за тогава. Доволна, Марика продължи напред по коридора към офицерския салон, затвори след себе си и погледна към Дийкин. Той също я загледа мълчаливо, а лицето му бе лишено от всякакво изражение. Марика се насили да проговори със спокоен и безразличен глас.

— Добре ли сте?

— Виж ти! — Дийкин я изгледа с искра любопитство. — Може би племенницата на губернатора все пак не е безгръбначна глезла. Знаете какво ви чака, ако ви сварят тук губернаторът, полковникът или Пиърс?

— Какво толкова ще ми направят? — И в нейния глас не липсваше язвителността. — Струва ми се, господин Дийкин, че положението, в което се намирате, едва ли ви дава основания да предупреждавате или да четете морал на когото и да било. Също така искам да ви напомня, че не живеем преди сто години и мога твърде добре да се оправям, без да припадам по повод и без повод като благородна девица. Попитах ви как се чувствувате.