Алистър Маклейн - Проходът на сломените сърца

Работата върви мудно, но аз все пак напредвам полека-лека. Имам чувството, че пайутите вече ми имат доверие. Което ме подсеща за нещо. — Той се извърна към другата маса. — Господин полковник!

Клеърмонт повдигна въпросително едната си вежда.

Няма да е зле да спуснем завесите, сър. Навлизаме във враждебна територия и не е необходимо да привличаме излишно внимание.

— Вече? Е, вие знаете най-добре. Хенри! Чу ли? Предай и на сержант Белю да стори същото.

Пийбоди подръпна Пиърс за ръкава. Лицето му изразяваше зле прикрит страх.

— Враждебна територия ли казахте? Враждебни индианци?

— Да.

Безразличието на Пиърс само подсили страховете на свещеника.

— Но… вие току-що казахте, че ви имат доверие.

— Така е. Имат… на мен.

— А!

Не стана ясно какво означава това възклицание, пък и Пийбоди не си направи труда да разясни. Само преглътна неколкократно и потъна в мълчание.

Хенри им поднесе кафето в салона, докато О’Брайън ловко ги обслужи с коняк и различни ликьори от вграденото барче. Прозорците бяха плътно затворени и капакът на печката се беше нажежил до червено, така че температурата в помещението беше близо трийсет градуса по Целзий, но това явно не притесняваше никого. На границата на цивилизацията и дивотията резките контрасти между жегата и студа са неизбежна част от начина на живот и поради това всеки ги приема с флегматично безразличие. Зелените плюшени пердета плътно закриваха прозорците. Дийкин беше буден, с отворени очи, подпрян на лакът, в още по-неудобна поза отпреди, но тъй като и неудобството, подобно на жегата и студа, се приемат като неделима част от съществованието в този див край на света, той не получаваше и капка внимание от присъствуващите, като се изключи по някой друг раздразнен поглед от страна на Марика, но в никакъв случай съчувствие. След като компанията си побъбри за туй-онуй, доктор Молиньо остави чашата си на масата, стана, протегна се и като се потупваше дискретно по устата, учтиво се прозя.

Надявам се да ме извините — рече, — но утре ме очаква напрегнат ден и стар човек като мен има нужда да си отмори кокалите.

— Напрегнат ден, докторе? — учтиво попита Марика.

— Да, за съжаление. По-голямата част от лекарствата и препаратите ще се товарят едва утре в Огдън. Трябва да ги проверя всичките, преди да стигнем Форт Хъмболт.

Марика го изгледа с насмешливо любопитство.

— За къде сте се разбързали, доктор Молиньо? Тази работа не може ли да изчака пристигането ни там? — Когато той премълча, момичето добави с усмивка: — Или може би епидемията във форта — не помня как точно я нарекохте — грип или чревна инфекция — е вече неконтролируема?

Молиньо не се отзова на усмивката и.

— Епидемията във Форт Хъмболт… — Той млъкна внезапно, замислено се втренчи в Марика, обърна се кръгом и каза на полковник Клеърмонт: — Според мен всякакви по-нататъшни тайни са не само безпредметни и детински, но и направо оскърбителни за разумни възрастни хора. Първоначално трябваше да се крие истината, признавам, за да се уталожат излишните страхове, но сега всички В този влак са отрязани от външния свят и ще си останат изолирани до пристигането във форта, където така или иначе ще научат…

Клеърмонт вдигна предупредително ръка, за да възпре пороя от думи.

— Разбирам мисълта ви, докторе, добре я разбирам. Мисля, че имате право. Доктор Молиньо не е военен лекар и никога няма да бъде. Също така той не е обикновен лекар, лекуващ всякакви заболявания, а водещ специалист по тропически болести. Войските в този влак няма да сменят войниците във форта, а ще ги заместят, защото повечето са умрели.

Недоумението по лицето на Марика премина в страх. Гласът и едва се чуваше:

— Войниците… повечето са умрели…

— Много бих искал да не се налага да ви обясняваме, госпожице, защо влакът толкова бърза или защо доктор Молиньо е тъй припрян, нито да отговаряме на въпроса на маршала защо е тъй тревожен губернаторът. — Той притисна очите си с два пръста и поклати глава. — Форт Хъмболт е обхванат от сееща смърт епидемия на холера.

От седемте слушатели на полковника само двама проявиха признаци на оживление. Губернаторът, Молиньо и О’Брайън вече знаеха за холерата. Пиърс повдигна едната си вежда, но почти незабележимо. Полу-легналият Дийкин само се замисли — явно и той като Пиърс не обичаше да дава външна изява на чувствата си. Един страничен наблюдател може би щеше да остане разочарован от липсата на ответна реакция, но тя бе щедро компенсирана от Марика и преподобния Пийбоди. Страх и ужас се изписаха по лицето на девойката, изумление и неверие бяха чувствата, проявени от проповедника. Първа заговори Марика: