Алистър Маклейн - Проходът на сломените сърца

Дийкин въздъхна.

— Точно така — ритнете падналия. Как мога да бъда освен много добре. Нима не виждате? Винаги спя в тази поза.

— Не си хабете сарказма, не съм от неговите ценители. — Гласът и беше студен. — Изглежда наистина си губя времето с вас. Дойдох да ви попитам дали имате нужда от нещо.

— Извинете. Не исках да ви засегна. Джон Дийкин не е в най-добрата си форма. А що се отнася до предложението ви… чухте какво каза маршалът. Не си прахосвайте съчувствието по мен.

Думите на маршала влизат от едното ми ухо и излизат от другото. В кухнята има храна.

— Изгубих апетита си Но все пак съм ви благодарен.

— А нещо за пиене?

— Охо! Отнякъде дочух сладки звуци. — Той се поизправи с нечовешко усилие, докато накрая успя да седне. — Цяла вечер ги гледах как се наливат и не беше никак приятно. Не обичам обаче да ми слагат в устата. Не бихте ли ми развързали ръцете?

— Дали не бих… Имам ли вид на луда? Ако ви развържа ръцете, вие веднага…

— Ще ги увия около прелестното ви вратле? — Тя го изгледа с каменно величие, докато той наистина се втренчи в шията и. — Вратлето ви наистина е прелестно, но не това е важното. В момента твърде се съмнявам, че ще бъда в състояние да увия ръце и около една чаша. Вижте ги на какво приличат.

И той се извъртя, за да и покаже ръцете си. Бяха посинели и гротескно подпухнали, а въжетата се бяха впили дълбоко в раздутата плът на китките.

— Друго може да му липсва на нашия маршал, но не и жар, когато се заема да изпълни повелята на дълга.

Марика беше свила устни, а в очите и просветкваха гняв и състрадание.

— Обещавате ли… — започна тя.

— Сега е мой ред да ви попитам — имам ли вид на луд? Как да избягам? Нали навън ме чакат пайутите. По-скоро бих рискувал живота си с уискито на губернатора.

Пет минути минаха обаче, преди Дийкин да е в състояние да се изложи на този риск. На Марика и трябваше само една минута, за да го развърже, но на него му бяха необходими четири, за да стигне с подскачане до най-близкото кресло и да възстанови донякъде кръвообращението в схванатите си ръце. Въпреки явно нечовешката болка лицето му остана неподвижно. Марика, която го наблюдаваше напрегнато, се обади след малко:

— Изглежда, че Джон Дийкин съвсем не е мекотелото, за което всички го мислят.

— Не върви възрастен мъж да се разциври пред една жена. — Той продължи да свива и разгъва пръстите на ръцете си. — Не споменахте ли нещо за писне, госпожице?

Тя му донесе чаша уиски. Дийкин я пресуши точно на един дъх, въздъхна доволно, постави чашата на масичката до себе си, наведе се и се зае да развързва глезените си. Марика скочи на крака, стиснала юмруци, с ярост в очите; остана така само за част от секундата, след което изтича вън от салона и се върна, преди още Дийкин да е освободил краката си. Той се взря недоволно в малкия, но насочен право в него пистолет със седефена ръкохватка.

— Това пък за какво го разнасяте? — попита.

— Чичо каза, че ако ме уловят индианците… — Тя млъкна — яростта сковаваше гърлото и. — Бъдете трижди проклет! Вие ми обещахте!

— Когато човек е убиец, подпалвач, крадец, измамник и страхливец, няма защо да се изненадвате, че се е оказал и лъжец. Всъщност трябва да сте твърде глупава, ако очаквате нещо друго. — Той свали ремъците, омотани около глезените му, изправи се несигурно на крака, направи две крачки напред и небрежно взе пистолета от ръката и, сякаш никога не е имала намерение да стреля — което си беше самата истина. После леко я бутна да седне в едно от креслата, пусна пистолета в скута и, докуцука до своето кресло и се отпусна в него, като леко се намръщи от болка. — Успокойте се, госпожице. Никъде нямам намерение да ходя. Просто искам да възстановя кръвообращението си и толкоз. Желаете ли да видите на какво приличат глезените ми?

— Не!

Собствената и нерешителност явно я задавяше от гняв.

— Да ви призная, аз също. Майка ви жива ли е?

— Майка ми… — Неочакваният въпрос я завари крайно неподготвена. — Какво ви интересува вас?

— Просто водя разговор. Нали знаете колко е неловко, когато двама непознати разговарят за първи път. — Той се изправи и предпазливо направи няколко крачки напред-назад, с чашата в ръка. — Е, жива ли е?

— Да — рязко и едносрично отвърна Марика.

— Но не е добре, нали?

— Откъде знаете? Пък и не е ваша работа.

— Вярно, не е. Просто съм зареден с ненаситно любопитство.

— Много купешки думи използувате. — Марика едва ли беше в състояние да се надсмива, но почти го постигна. — Твърде купешки, господин Дийкин.