Алистър Маклейн - Проходът на сломените сърца

— Доста народ се е запътил насам — докладва той.

— И като ги гледам, нямат много щастлив вид.

— А ти какво искаш? — кисело попита Банлън. — Делегация с цветя и поздравления, задето сме им спасили живота? — Той погледна и от другата страна. — И оттук се задава тълпа доволни клиенти.

Единият от пътниците обаче не хукна към локомотива. Бледата му, размазана в мрака фигура едва прозираше на фона на небето. Той скочи от влака, огледа се бързо в двете посоки, притича наведен встрани и се спусна чевръсто през насипа надолу към реката. Нахлупи ниско над челото си странна шапка от кожа на миеща американска мечка с козирка и се затича към опашката на влака.

Полковник Клеърмонт въпреки силното, макар и съвсем наскоро придобито накуцване — той бе в числото на непробудно спящите, а допирът на десния му крак с пода се оказа не само внезапен, но и крайно болезнен — пръв стигна локомотива. Той се хвана за ръчките и доста затруднено се покатери в кабината.

Какво по дяволите си намислил, Банлън? Изкара на хората акъла!

— Съжалявам, сър. — Банлън се държеше сковано, но възпитано. — Това са указанията на „Юниън Пасифик“, които трябва да спазваме в случай на извънредно положение. Един от контролните уреди отказва. Затягащият болт…

— Остави тази работа. — Клеърмонт внимателно се зае да разтрива болния си крак. — Колко време ти трябва да го оправиш? Остава да ми кажеш, че цяла нощ няма да ти стигне.

Банлън си позволи да пусне лека усмивка на специалист.

— Най-много пет минути.

И докато Банлън доказваше на какво е способен, тичащата фигура с мечата шапка рязко се закова до основата на телеграфен стълб. Мъжът се огледа назад, откъдето бе дошъл — от последния вагон го деляха най-малко двайсетина метра. Явно доволен от видяното, той извади дълъг каиш, обви го около себе си и стълба и ловко се закатери нагоре. На върха измъкна от джоба си чифт ножици за рязане на тел, с които чевръсто прекъсна телеграфните жици от изолаторните чашки откъм отдалечената от влака страна. Жиците паднаха и се изгубиха в тъмата, а мъжът все тъй бързо се спусна долу.

В кабината на локомотива Банлън се изправи с гаечния ключ в ръка.

— Готово ли е? — попита Клеърмонт.

Банлън вдигна саждена ръка да прикрие прозявка, която за малко да разчекне устата му.

— Готово.

Клеърмонт му отдели малко от загрижеността, която пазеше за болния си крак.

— Сигурен ли си, че можеш да продължиш така през цялата нощ?

— Горещо кафе — това е единственото, от което се нуждаем, а си имаме всичко необходимо да го варим тук в кабината. Но ако намерите начин някой да ни отмени утре — мен и Джаксън…

— Ще имам грижата — рязко отвърна полковникът не от лоши чувства към машиниста, а защото болката в крака отново прикова цялото му внимание. Той се спусна вдървено по страничната стълбичка, закуцука покрай лявата страна на влака и също тъй вдървено се изкатери по железните стъпала към входа на първия вагон. Влакът отново бавно потегли. Едва се задвижи и фигурата с мечата шапка се появи на насипа вдясно от набиращия вече скорост влак, огледа се, хукна напред и се метна със засилване в третия вагон.

Зората най-сетне настъпи, но късно, както обикновено в планинските долини в края на годината на тези географски ширини. Далечните върхари от предишната вечер никакви не се виждаха, макар че сега бяха доста по-наблизо. Сивата и пълна непрозрачност на небето отпред — тоест на запад — недвусмислено говореше, че там някъде отпред вече вали сняг. А както личеше и по поклащането на отрупаните в бяло борове, утринният вятър постепенно набираше сила. По-спокойните вирове по реката бяха сковани в лед, който стигаше почти до двата бряга. Планинската зима беше настъпила.

Стюардът Хенри подклаждаше отдавна зачервената от бумтящия огън печка в офицерския дневен салон, когато вътре влезе полковник Клеърмонт. Той мина покрай полулегналия Дийкин, без да го удостои дори с поглед. Накуцването от предишната нощ явно бе забравено, защото сега полковникът енергично потриваше ръце.

— Жесток студ, Хенри.

— Да, сър. Желаете ли закуска? Карл ос е готов.

Клеърмонт отиде до прозореца, повдигна завесата, обърса с длан запотеното стъкло и се завзира неспокойно навън. После поклати глава.

— По-късно. Времето май ще ни притисне отвсякъде. Преди това трябва да осъществя връзка с Рийз Сити и Форт Хъмболт. Би ли повикал телеграфиста Фъргюсън? Кажи му да си донесе оборудването.