Алистър Маклейн - Проходът на сломените сърца

Хенри тръгна да излиза, но отстъпи встрани, защото в залата нахълтаха губернаторът, О’Брайън и Пиърс. Пиърс веднага отиде при Дийкин, грубо го разтърси и се зае да го развързва.

— Добро утро, добро утро. — От Клеърмонт лъхаше обичайната му деловитост. — Тъкмо се каня да вляза във връзка с Форт Хъмболт и Рийз Сити. Телеграфистът ще бъде тук всеки момент.

— Да наредя ли да спрат влака, сър? — попита О’Брайън.

— Ако обичате. Майорът отвори вратата, излезе на предната платформа, затвори след себе си и дръпна прокараното над главата му въженце. След две секунди Банлън подаде глава от кабината на локомотива и видя как О’Брайън размахва дясната си ръка нагоре-надолу. Той също му махна в отговор и се скри. Влакът бавно започна да спира. О’Брайън се прибра в салона, прегърнал зиморничаво раменете си с ръце.

— Господи, навън е кучешки студ.

— Това е само здравословен щипещ мраз, скъпи ми майоре — порица го Клеърмонт като човек, който още не си е подал носа навън. Той погледна Дийкин, разтриващ енергично развързаните си ръце, после Пиърс. — Къде ще го държите, господин маршал? Мога да наредя на сержант Белю да му осигури въоръжена охрана.

— Не че подценявам сержанта, сър, но този човек тъй сръчно борави с кибрит, газ и експлозиви, които едва ли липсват в един военен влак, че предпочитам лично да го държа под око.

Клеърмонт само кимна и прехвърли вниманието си върху двамата войници, които току-що бяха почукали и влезли. Телеграфистът Фъргюсън носеше сгъваема масичка, намотка жици и куфарче с нещата за писане. Зад него помощникът му, млад кавалерист на име Браун, влачеше обемистия предавател.

— Веднага щом сте готови, започваме — рече Клеърмонт.

Това стана само след две минути. Фъргюсън седна на облегалката на едно от креслата, а жицата от предавателя провряха през съвсем малък отвор в прозореца. Клеърмонт забърса с носната си кърпичка замъгленото стъкло и се взря навън. Жицата се извиваше нагоре към върха на телеграфния стълб, където висеше Браун, закрепен с каиш. Браун донагласи каквото трябваше, обърна се и махна с ръка.

— Готово — рече полковникът на Фъргюсън. — Първо дай форта.

Телеграфистът изчука три пъти едно след друго позивните. Почти веднага долетя слабото тракане на морза. Фъргюсън бутна назад слушалките си:

— Една минутка, сър. Отидоха да повикат полковник Феърчайлд.

Докато чакаха, влезе Марика, следвана от преподобния Пийбоди. Проповедникът излъчваше обичайната си гробищна суровост и приличаше на човек, прекарал безсънна нощ. Марика бързо погледна Дийкин, без лицето и да изрази нещо, и веднага обърна въпросителен взор към чичо си.

— Влязохме във връзка с Форт Хъмболт, мила — поясни той. — След малко ще научим последните новини.

Откъм слушалките долетя слабото потракване на морза. Фъргюсън се зае да пише — бързо, но четливо, — откъсна лист от бележника си и го подаде на полковника.

На повече от един ден път през планините, в стаята на телеграфистите във Форт Хъмболт бяха насядали осем души. Централната и безспорно господствуваща фигура се бе изтегнала във въртящия се стол пред великолепно махагоново писалище. Калните ботуши за езда бяха цопнати право върху покрития с кожа махагон. Шпорите, от които нямаше никаква нужда и служеха само за фукня, бяха издрали на няколко места повърхността, което никак не трогваше издокарания в тях мъж. Целият му външен вид потвърждаваше първоначалното впечатление, че от него трудно би могло да се очаква естетическо въздействие. Дори в седнало положение си личеше, че е висок, едър, широкоплещест, а раздърпаната му куртка от еленова кожа бе отметната назад, за да разкрие провисналия под тежестта на два огромни колта кожен колан Над куртката и под шапката с периферия, която е била износена още когато куртката е била съвсем нова, се виждаше скулесто лице, крив нос, студени воднистосиви очи и обрасла с едноседмична брада мургава кожа, които оставяха впечатлението, че човек се намира в присъствието на вероломен и жесток бандит, което си беше истината за Сеп Калун.

До писалището на Калун седеше мъж, облечен в кавалерийска униформа, а на няколко фута от него до телеграфа стоеше войник. Калун погледна човека до себе си.

— Е, Картър, дай да видим дали Симсън наистина е предал каквото му наредих. — Намръщеният Картър му подаде листчето. Калун го пое и зачете на глас: — „Още трима заразени. Няма нови смъртни случаи. Надяваме се, че епидемията е преминала връхната си точка. Предайте кога предполагате, че ще пристигнете.“ — Той погледна телеграфиста. — Човек трябва да е доста умен, за да не се прави на умен, нали Симсън? Защото никой от нас не може да си позволи и най-малката грешчица, съгласен ли си?