Алистър Маклейн - Проходът на сломените сърца

В салона полковник Клеърмонт също прочете на глас това съобщение. Остави листа до себе си и рече:

— Е, това наистина са добри новини. — Обърна се към О’Брайън: — Кога ще пристигнем там? Приблизително.

— Композицията е доста тежка, а трябва да я изкачим догоре с един-единствен локомотив. — Майорът се позамисли. — Според мен трийсет часа, сър. Ще питам и Банлън.

— Няма нужда. Това е достатъчно точно. — Обърна се към Фъргюсън: — Нали чу? Предай…

— Баща ми… — прекъсна го Марика. Фъргюсън кимна и затрака с предавателя. Вслуша се в отговора, свали наушниците и предаде устно:

„Очакваме ви утре следобед. Полковник Феърчайлд е добре.“

Докато Марика се усмихваше с облекчение, Пиърс помоли:

— Бихте ли предали на полковника, че и аз пристигам с влака, за да поема задържания Сеп Калун?

В стаята на телеграфистите във Форт Хъмболт Сеп Калун също се усмихваше, но не с облекчение. Той не се постара да прикрие колко му е забавно и злобната насмешка проблясваше в погледа му, докато подаваше листчето телеграфна хартия на висок, белокос и с посивели мустаци полковник от кавалерията на Съединените щати.

— Вижте сам, полковник, как е възможно! Пристигат, за да отведат под стража горкия стар Сеп Калун. Какво ще правя аз, клетият?

Полковник Феърчайлд прочете съобщението, без да каже нищо. Лицето му остана безизразно. С погнуса и презрение пусна листчето да падне на пода. За миг очите на Калун се смразиха, но сетне лицето му се отпусна и той отново се заусмихва. И защо не? Можеше да си го позволи. Огледа четиримата мъже до вратата — двама опърпани бели и двама също тъй неугледни индианци, всички с насочени към Феърчайлд и двамата войници пушки, и рече:

— Полковникът сигурно е изгладнял. Нека продължи закуската си.

— А сега опитай да се свържеш с телеграфиста на гарата в Рийз Сити — каза Клеърмонт. — Разбери дали има нещо ново за капитан Оукланд и лейтенант Нюъл.

— Гарата ли казахте, сър? — попита Фъргюсън. — Това значи началник гарата. Вече няма телеграфна служба в Рийз Сити. Когато бях там, ми казаха, че телеграфистът им заминал преди време да промива злато.

— Добре, дай началник гарата.

— Да, сър. — Телеграфистът се поколеба. — Говори се, сър, че той рядко се вестява на гарата. Повечето време прекарва в задната стаичка на хотел „Империал“.

— Все пак опитай.

Фъргюсън опита. Изпрати позивните поне пет-шест пъти, сетне вдигна поглед.

— Не отговарят, сър. О’Брайън рече тихичко на Пиърс:

— Най-добре ще е да прехвърлят телеграфа в „Империал“.

Свитите устни на полковника издаваха, че изказването му не е било направено чак толкова тихо, но той премълча и нареди на войника:

— Продължавай опитите.

Фъргюсън дълго време трака морзовото си стакато, но слушалките немееха. Накрая поклати глава и вдигна очи към полковника, който го изпревари:

— Никой ли няма от другия край на жицата?

— Не, сър, не е това. — Войникът беше искрено озадачен. — Линията е прекъсната. Вероятно е прекъснало някое реле.

— Не виждам защо. Няма сняг, нито бурни ветрове, а и вчера връзката с форта и Рийз Сити беше съвсем наред. Ти продължавай, а ние в това време ще закусим. — Той млъкна, погледна без възторг Дийкин, а сетне със скръбен въпрос в очите и Пиърс. — Наложително ли е този престъпник Хюстън да ни прави компания и по време на храна?

— Дийкин — обади се затворникът. — Не Хюстън.

— Затваряй си устата — сряза го Пиърс, после рече на Клеърмонт: — Ако питате мен, да пука от глад, но няма как. Ще седне на моята маса. Ако преподобният отец и докторът нямат нищо против, разбира се. — Той се огледа. — Виждам, че добрият доктор още не е станал. — Той сграбчи не особено нежно ръката на Дийкин. — Хайде.

Седмината, които седнаха да закусват, спазиха реда от предишната вечер, само че Дийкин заемаше сега мястото на доктор Молиньо, който все още не се появяваше. Седналият редом с него Пийбоди явно загуби апетита си — хвърляше му крадешком по някой поглед и явно дебнеше неспокойно момента, когато ще се появят рогцата и копитата. Дийкин от своя страна не му обръщаше капка внимание — както подобава на мъж, подложен на принудително въздържание от кулинарни удоволствия, нераздвоеното му внимание бе изцяло насочено към пълната чиния отпреде му.

Клеърмонт приключи със закуската, облегна се назад, кимна на Хенри да му долее кафе, запали тънка пура и погледна към масата на Пиърс. Позволи си една от своите редки, макар и не особено приветливи усмивки.