Алистър Маклейн - Проходът на сломените сърца

— Холера! Холера… но баща ми…

— Знам, детето ми, знам. — Губернаторът стана, отиде при нея и я прегърна през раменете. — Щях да ти го спестя, Марика, но реших, че… реших, че ако баща ти е болен, ти би пожелала…

Преподобният Пийбоди се съвзе с чудотворна бързина от състоянието, в което бе изпаднал и се изстреля като на пружина от дълбините на удобното кресло с изкривено от ярост лице.

— Как смеете! Господин губернаторе, как смеете! Да излагате това бедно дете на риск… на страшен риск… на тази смъртоносна напаст! Нямам думи! Настоявам незабавно да се върнем в Рийз Сити и… и…

— По какъв начин да сторим това? — попита О’Брайън с преднамерено неутрален тон и изражение на лицето. — Това би бил истински подвиг, преподобни отче — да се обърнем на единични релси.

За Бога, отче, за какви ни вземате? — Лесната раздразнимост на Клеърмонт трудно можеше да намери по-добро поле за изява от това развиване на червен плащ под носа му. — За убийци? Или може би за кандидат самоубийци? Или просто глупци? Този влак е натоварен с провизии за цял месец и ние ще останем на него, всички до един, докато доктор Молиньо обяви, че лагерът е вън от опасност.

— Но вие не бива… не бива… — Марика стана и се вкопчи в ръката на доктора. — Знам, че сте лекар, но и лекарите могат да се заразят от холера като всеки друг… дори повече.

Молиньо бащински потупа стисналата го ръка.

— Не и аз, детето ми. Вече съм боледувал от холера и както виждаш, жив съм. Имам имунитет. Лека нощ.

От полулегналото си положение на пода се обади Дийкин:

— Къде се заразихте от холера, докторе?

Всички го загледаха учудено. От злосторниците също като от малките деца се очаква да бъдат край теб, да ги виждаш, но не и да ги чуваш. Пиърс почти се изправи от креслото, но Молиньо му махна с ръка.

— В Индия — отвърна лекарят. — Там изучавах болестта. — Той се усмихна тъжно. — Много, много отблизо я изучавах. Защо?

— Просто любопитство. Кога?

— Преди осем… не, десет години. И все пак, защо?

— Нали чухте маршала, когато четеше обявата за издирването ми. Медицината не ми е чужда. Просто любопитство, както ви казах.

Молиньо напрегнато се вгледа в лицето на Дийкин, после кимна на цялата компания и излезе.

— Това е крайно неприятно — обади се Пиърс. — Имам предвид новините. Колко бяха умрелите в гарнизона при последното преброяване, господин полковник?

Клеърмонт хвърли въпросителен поглед на О’Брайън, който както винаги реагира незабавно и уверено.

— Последните сведения от преди шест часа сочат, че там са останали петдесет души. От общо седемдесет и шест. Нямаме сведения за все още живите болни, но Молиньо, който е много опитен в това отношение, смята, че ако се съди по броя на умрелите, от две трети до три четвърти от останалите са също заразени.

— Значи нищо чудно боеспособните да са едва петнайсет души? — попита Пиърс.

— Да.

— Какъв шанс за Бялата Ръка. Ако само знаеше.

— Бялата Ръка? — попита О’Брайън. — Кръвожадният вожд на пайутите?

Пиърс кимна, а О’Брайън поклати глава, преди да продължи:

— Обсъдихме тази възможност, но я отхвърлихме. На всички ни е известна кръвната омраза на Бялата Ръка към всеки бял човек и най-вече към кавалерията на Съединените щати, но знаем също, че трудно може да бъде наречен глупак. Ако не беше така, армията или — О’Брайън си позволи лека усмивка — нашите безстрашни блюстители на закона отдавна да са го спипали. Ако Бялата Ръка знае, че Форт Хъмболт е останал почти без бранители, той знае и причината и ще го отбягва като чума. — Отново усмивка, този път смразяваща. — Извинете, не го казах, за да се правя на интересен.

— А баща ми? — с треперлив глас попита Марика.

— Засега нищо му няма.

— Искате да кажете…

— Съжалявам. — О’Брайън леко я докосна за ръката. — Сега вече знаете за положението във форта точно толкова, колкото и аз самият.

— Петнайсет божии чеда почиват в мир — гробовно се обади Пийбоди. — Колко ли от останалите бедни души ще ни напуснат преди зазоряване.

— Ще научим преди въпросното зазоряване — сухо отвърна Клеърмонт.

Полковникът, както личеше, все повече се убеждаваше, че отецът съвсем не е най-подходящото присъствие при подобни обстоятелства.

— Ще научите ли? — Пиърс отново повдигна на милиметър едната си вежда. — Как?

— Нищо вълшебно няма в това. Имаме си преносим телеграфен предавател. Захващаме с една клема телеграфната жица и по този начин се свързваме с форта на запад и с Рийз Сити, дори с Огдън на изток. — Той погледна Марика, която се беше обърнала. — Напускате ли ни, госпожице Феърчайлд?