Алистър Маклейн: Проходът на сломените сърца

На смрачаване военният влак вече бе напуснал пределите на Рийз Сити и равното плато, на което бе разположено градчето, и се бе отдалечил достатъчно, за да не се виждат вече с просто око. Високата равнина беше отстъпила на същинските планини и влакът с тежко пухтене изкачваше дълга и широка, обрасла с борове долина, а извивките на релсите следваха неотклонно чупките на каменистата река, покрай която бяха прокарани. Небето чернееше, по него нямаше и следа от залеза, който вероятно се беше скрил зад онези надвиснали облаци. Звезди тази нощ нямаше да има, нито пък луна. Оловното небе поемаше обещание само за едно — сняг.

Настанилите се в дневния офицерски салон не даваха признаци на притеснение от очертаващия се суров студ и недвусмислено влошаващите се метеорологични условия отвъд прозорците на вагона. И никой не би ги упрекнал за това. Заобиколени от топлина и удобства, би било не само неуместно, но и направо неприлично да се вайкат за несгодите. Разкошът е всепобеждаващо успокоително средство, а за един военен влак помещението на офицерите без колебание можеше да се нарече разкошно. Дълбоки меки канапета от двете страни, няколко небрежно разпръснати кресла, всички тапицирани с превъзходно зелено плюшено кадифе. Бродираните завеси на прозорците, придържани от копринени шнурове с пискюли, бяха от същата материя. Килимът бе ръждивочервен и човек затъваше в него до глезените. Край канапетата и креслата бяха разположени лъснати до блясък махагонови масички. В десния преден ъгъл имаше барче за напитки, което явно не бе поставено с декоративна цел. Помещението тънеше в топла кехлибарена светлина от излъсканите медни газене лампи.

От осемте души в салона седем държаха чаши в ръце. Нейтън Пиърс, седнал до Марика на канапето в дъното, пиеше уиски, а тя — чаша портвайн. На отсрещното канапе се бяха настанили губернаторът и полковник Клеърмонт, а доктор Молиньо и майор О’Брайън седяха на две от трите кресла с чаши уиски в ръка. Третото канапе бе заето от преподобния Тиодор Пийбоди, стиснал чаша минерална вода и надянал маска на праведно високомерие. Джон Дийкин бе единственият, който не пиеше нищо. Като оставим настрани факта, че би било немислимо да се предложи нещо освежително на престъпник от такъв калибър, за него би било физически невъзможно да вдигне чаша към устата си — и двете му ръце бяха завързани отзад на гърба. Завързани бяха и глезените му. Седеше на пода, неудобно прегърбен, недалеч от коридора, по който се стигаше до спалните купета. С изключение на Марика, която от време на време му хвърляше по някой тревожен поглед, никой от присъствуващите не издаваше по някакъв начин, че наличието на затворник в залата с нещо нарушава спокойствието. На границата между цивилизования и не дотам цивилизования, да не го наречем направо дивия живот, той — животът — е на безценица и човешкото страдание е тъй обичайна гледка, че не заслужава внимание, камо ли съчувствие. Нейтън Пиърс вдигна чашата си за наздравица.

— За ваше здраве, господа. Да ви призная, господин полковник, и през ум не ми е минавало, че армията пътува тъй комфортно. Нищо чудно, че данъците ни…

— Армията, господин маршал, не пътува комфортно — сряза го Клеърмонт. — Това е личният вагон на губернатор Феърчайлд. Зад гърба ви са двете спални купета, които обикновено се ползуват от него и съпругата му — в този случай губернаторът и племенницата му, а зад тях е личната му трапезария. Губернаторът любезно ни покани да пътуваме и да се храним в негова компания.

Пиърс отново вдигна чаша.

— В такъв случай — за ваше здраве, господин губернатор. — Той млъкна и погледна изпитателно Феърчайлд. Какво има? Виждате ми се тревожен.

Губернаторът наистина имаше леко тревожен вид. Беше по-блед от друг път, лицето му се бе изопнало, а устните му бяха плътно свити. Той се насили да се усмихне, изпразни чашата си и отново я напълни.

— Щатски дела, скъпи ми маршале, щатски дела — опита се да произнесе с лековат тон. — Животът на законодателните власти не е само приеми и балове.

— Убеден съм в това, господин губернатор — миролюбиво се съгласи Пиърс и веднага добави любопитно: — Защо сте тръгнали на това пътуване, сър? Все пак, като цивилен…

Намеси се О’Брайън.

— Губернаторът има най-големите военни пълномощия в този щат, Нейтън. Изключено е да не знаеш това.

Феърчайлд се обади властно:

— Някои важни дела изискват личното ми присъствие и намеса във Форт Хъмболт. — Той погледна Клеърмонт, който леко поклати глава. — Повече от това не мога да ви кажа, поне засега.