Пиер Пьоло - Грубо в мозъка

Диф си наля втора чаша. Отпи малка глътка.

— Защо? — попита Летита.

Клекнала пред него, тя се поколеба за нещо… после отиде и седна на една пластмасова табуретка пред масичката си.

— Защо ли? — повтори като ехо Диф Билби. — За да разбера, предполагам. Защото вече не издържам. Всеки ден чакаш и чакаш, надяваш се, че нещо ще се случи, всеки ден вярваш, че утре ще бъде по-добре… Разбираш ли, всеки ден се пъхам в главата й, за да прочета на тоя гаден сенситометричен екран топлинните промени във вулкана от цветове, с надеждата да открия някое място, което ще отговори положително на моите внушения! Божичко! Всеки ден все това взиране, все тая история, все тия думи! Нейната история, но също и моята! Нашата история! Крещиш с кротки думи и очакваш, че някое кътче от тая проклета памет ще се събуди, ще добие отново форма и ще й върне съзнанието, ще й вдъхне отново живот и ще й даде средство да се бори с урагана, който я убива. Всичко това… в някои моменти е по-силно от мене: трябва да го споделя с нея. Знам ли. Сякаш очаквам, че нещо ще се промени, че мъчението ще се свърши. А то… всеки път е обратното. И положението сякаш се влошава.

— Невротехниците, които…

— Те не разбират повече от мене! Понякога и по-малко! Пет пари не дават за това! Колко ли такива случаи има по света, Летита? И за колко знаят невротехниците, които навестяват Ким? Нищо не знаят те. Нищо! Нито те, нито някой друг, нито аз… Разбираш ли? Гаранционният период на „Том-Фил“ свършва след пет години. Нима има по-голяма възможност Ким да оздравее през тия пет години?

Диф отпи нова глътка. Вече не викаше, а нареждаше глухо, понякога гласът му се повишаваше и спадаше от само себе си.

— След пет години край на всичко. Те ще престанат да плащат обезщетение. Ще я откарат в болница и там тя ще свърши за по-малко от три седмици. Поради липса на внимание, на грижи. След пет години нищо няма да се промени. Кой ще се занимава с нея после? Кой ще отделя по един час всеки ден да се мъчи да я свестява, като й повтаря до безкрай съвсем конкретни неща от живота й? Онези ще престанат да плащат. Та те се опитаха да го сторят дори след добиване на гаранцията за при крайна нужда, под предлог, че Ким имала обременено минало и психически смущения, че е вземала опиати и тем подобни глупости… Мъчеха се да изкарат, че тя сама си е навлякла някакви видения по ОПС, като е вземала опиати. Глупости! Ама тая не мина.

— За пет години тя ще оздравее — каза Летита.

Дошъл бе да чуе това, макар то да го дразнеше, макар и да знаеше, че момичето не мисли какво говори. Дошъл бе да си възвърне силите.

Да изживее няколко мига насаме с едно човешко същество, което се отдаваше на крехката игра на човешкото общуване. Но погледът му отбягваше приемника ОПС, закачен в крайчеца на лявото ухо на Летита.

Колцина като него в Стар Париж и оттатък границите му живееха със свободни уши (освен онези, които още нямаха средства да си позволят един или друг модел от „скъпите“ играчки ОПС)?

— Ще оздравее… — рече Диф и опразни нова чаша.

Ръцете му трепереха. Потта се стичаше на едри капки по лицето му. В стаята бе топло въпреки отворения към тъмната улица прозорец. Отвън долетяха весели гръмки гласове. Диф остави чашата си. С големи усилия (поради дебелината си, но и от алкохола) свали сакото си и го пусна на под. Ризата му беше мокра.

— Ще оздравее… Известно време ще използват пенсията й, каквото е останало. Или не: ще си го сложат в джоба. Ще остане само магазинът. Как мислиш, ще мога ли да преживявам от него? Ще ми го оставят ли? Досега си мълчаха, защото се грижа за Ким, родителите й не са живи, а няма други наследници и те предполагаха, че ще узаконим връзката си. Днес идваха двама гадни контрольори, с контрольорски мухи, с контрольорски фрази. Казвах им, че пенсията на Ким си е за нея, вземам от парите само колкото е нужно за лечението. Сигурно и ти вярваш, че е така?

— Не знам.

Фурната изсвири. Летита я отвори и извади оттам тавичката, чието съдържание се бе изпекло под действието на микровълнов сноп лъчи. Сложи го на масата.

— Наистина ли не си гладен?

— Е, добре, лъжа е — каза Диф с притворени очи. (Летита започна да яде.) — Това е чиста, абсолютна лъжа. И те отлично го знаят. Без пенсията аз щях да съм на улицата, а Ким отдавна да е умряла. Постъпват така, понеже са хуманисти, затова се и преструват, че ми вярват, когато разигравам великодушие.

— Не говори така, Диф.

— Хуманисти са, изпотрепват се за добрите граждани, непрекъснато го доказват на всичките тия овце, дето постоянно са включени към ОПС. Така е открай време и все повече ще вървим натам. Сигурно си мислиш, че ще мога да преживявам, като продавам реликви на неколцина луди от носталгия по миналото или на побъркани колекционери. Докато Ким бе жива, го правех, да. Защото и двамата обичахме това. Защото вярвахме в него. Скъсвахме се от старание, само и само да разширим продажбата. Вярвахме…