Пиер Пьоло - Грубо в мозъка

Той щеше да се върне. Щеше да говори. А това й харесваше. Беше различно от другите дни. Харесваше й също да я боли. Доплакваше й се от това.

Значеше ли то, че и тя бе жива? „Само затова, че те боли“ — бе казал Диф Билби…

А Диф Билби се завръщаше „у дома“, влачейки крака по тротоара. От време на време поспираше и задъхан се облягаше на някоя стена. Главата му бе леко замаяна. От изпития алкохол, естествено.

Даниел спусна козирката и хвърли поглед към малкото огледалце от вътрешната страна на колата: лицето му изглеждаше ужасно. Погледна Дидие Ларзан — и той не изглеждаше кой знае колко по-добре. Даниел си помисли, че причината за мъртвешкия им цвят бе зеленикавото осветление на подземния паркинг. Ларзан се усмихна, но това не оправяше нещата.

— Би могъл да продължиш с колата… — започна Даниел (с което искаше да каже още: „И ще дойдеш да ме вземеш утре сутринта, ако ти е удобно“… Въпреки успокояващите заключения на приятеля му, не му достигаше кураж да седне на кормилото, преди да са го прегледали основно…)

— Не се тревожи — прекъсна го Ларзан. — Ще взема такси на стоянката — така е най-добре.

— Добре. Както искаш… Още веднъж благодаря.

— Стига си си блъскал главата. Не си струва. Утре рано ще се видим в Управлението… и ще се заема с твоята клиентка.

— Отлично. Съгласен съм. Благодаря ти, приятелю.

Излязоха от колата. Даниел взе чантата си, после заключи вратите. Ларзан приближи и го тупна по рамото:

— И престани да ми благодариш на всяка тридесета секунда!

Даниел намери сила да се усмихне и се загледа подир Дидие Ларзан, докато се отдалечаваше към изхода на паркинга. Настана тишина. Зелена и душна. Даниел се запъти към асансьора, следвайки указанията на светлинните стрелки (също зелени); извървяваше разстоянието два пъти дневно в едната или другата посока, от години насам. За първи път това ходене му се стори дълго и си помисли, че дори не е забелязвал сивото циментово обкръжение. Обзе го странно чувство, граничещо с тревога. Но това място се числеше към най-сигурните, каквито могат да се намерят в самия център на Стар Париж. Затънтени предградия, паркинги на големи комплекси и коридори на метрото, подслоняващи всевъзможна покварена фауна — все познати неща, от времето преди моралното и духовно обновление, когато в обществото, останало без способни водачи, разкъсвано от настървени властващи вълци, се множаха всякакви лешояди. Това време си бе отишло.

Даниел повика асансьора: петнадесети етаж.

Беше му по-добре. Но далеч не бе в най-добрата си форма. И тази тежест под лъжичката… може и да бе от удара в кормилото, но едва ли. Премеждието го бе разтърсило психически, почти бе сигурен, че неговите програмирани за видеоприемане ОПС мозъчни връзки бяха разстроени (пък и Ларзан не бе отхвърлил това предположение) и че това вероятно е дало отражение върху другите невронни възли. С една дума: стрес. Тревога. Отпадналост… Това, че предстоеше да се види със семейството си, не оправяше нещата. А пък и едва ли щеше да посмее да се усамоти за ОПС.

Забеляза една дълга драскотина по облицовката на асансьорната кабина, имитация на тиково дърво, и машинално се замисли над тази аномалия.3ащо? Защо все нещо нарушаваше това успокоително, безлично, с една дума, незабележимо еднообразие? Така ли е било и преди? Отдавна ли? Ако е тъй, то как не го е забелязал?

И защо изведнъж отдаде значение на този въпрос?

Мярна му се и друга налудничава мисъл: „С мен става нещо необичайно…“, последвана тутакси от куп нови коварни въпроси: „Защо аз? Какво съм направил? Аз съм едно нищо, обикновен продавач на апарати ОПС, който може би се възползва донякъде от положението си пред някои клиентки, но нима това е тежко провинение?“ Думата ВЪЗМЕЗДИЕ болезнено се изписа в съзнанието му. И той, наследникът на дядовия си непукизъм, внезапно си спомни за своето всесветско християнско образование…

Помъчи се да си придаде спокойно изражение.

Неизменният декор на неговия апартамент се затвори зад него. (Неизменен? А защо да се променя? Защо предметите наоколо трябва да отразяват с нещо необичайно събитието, което бе объркало целия му следобед? Що за идея!…) Апартаментът на Даниел Монклеман и неговото семейство, подобно на петстотин хиляди други апартаменти, беше украсен според наложилата се мода и най-новите практически и естетически представи, предавани по всички програми за жилищно обзавеждане по мрежите ОПС. Стандартен модел съвършено гнездо, житейска рамка с всичките му усъвършенствания и предимства, чийто замисъл и осъществяване са били най-сериозно проучени от ведомствата по строителството, за да осигурят максимално благоденствие за настанилите се в него наематели или собственици. И тук се свърши с царството на настървените инициатори и предприемачи отпреди обновлението: тези вълци, вкопчени в друг стил, чиято единствена цел бе да съберат накуп своите жертви (плячката си!) в клетки, наричани от тях функционални и „модерни“.