Пиер Пьоло - Грубо в мозъка

През притворените си клепки Даниел забеляза, че Матилд стана от креслото. Той изключи своя ОПС. Тя бе гледала същата програма. Но въобще не говориха за това. Не бе нужно: бяха имали едни и същи преживявания, споделили бяха една и съща доза информация. Даниел се чувстваше много по-добре… Освободен от тревогата. Отиде да види децата — но те спяха.

Легнаха си. Даниел показа на жена си синкавото петно на стомаха си. Тя го посъветва на другия ден да иде на лекар. Той обеща.

Матилд се настани удобно в леглото си, подпряла гръб на възглавниците. Щеше да използва нормалната фаза на своя парадоксален сън, за да визуализира програмираните си сънища, с други думи, една-две пиеси с научнофантастичен сюжет.

Колкото до Даниел, той реши да не се намесва в собствения си сън. Тазвечершният опит ОПС бе минал добре, ала не биваше да вика дявола.

Това се случи посред нощ.

Позна я веднага — избраната, единствената, очакваната. Дойде при него засмяна, ала без предизвикателство. Музиката бе оглушителна, но той не я чуваше. Виждаше само нея.

А пък стаята беше просторна, светла, подредена как да е — тоест без да може да се отнесе към никакъв стандартен модел за обзавеждане. Фантастична стая. Като някои апартаменти, обитавани от артисти, тихи луди извън общоприетите норми и отношения. Някаква непокорна свобода… ала изкусителна. По стените имаше гравюри, на пода възглавнички, килими, книги (КНИГИ!), вестници, екзотични и чудновати неща. Багри.

Беше в дома й. В нейната обител. Толкова й отиваше. Снопове светлина припламваха в косите й, озаряваха снагата й. Тук, у дома си, тя бе съвършена. Такъв един особен свят, топъл, неповторим. Неин свят. Тя се усмихваше и му го поднасяше. Споделяше го с него.

Толкова щастлив бе, че думите засядаха в гърлото му. И ТАКА, ЛЕГНАЛ ДО МАТИЛД, КОЯТО ТИХО ХЪРКАШЕ, РАЗТВОРИЛ ШИРОКО ОЧИ, ТОЙ СЛУШАШЕ КАК УЖАСЪТ СЕ НАДИГА, ТУК, В СТАЯТА МУ НА ПЕТНАДЕСЕТИЯ ЕТАЖ. Тя го покани с една ръка, сетне разпери и двете, сякаш му поднасяше дар и му казваше: това е за теб. И за мен.

Като нейната красота не сте виждали и насън. Беше не само физическа, разбирате ли? А вътрешна красота. Съвършенство на душата, ще кажат вярващите. А тя не беше вярваща. Нито пък той.

Ала една нова вяра проникваше в сърцето му, в главата му. Той не вярваше в идеи, в догми, в интелектуални схеми, в нравствени предписания, във всички тия умозрителни построения, в чиято основа един ден непременно ще съзреш онази пукнатина, онзи недъг, който с един замах ще помете лъжесъвършенството на градежа. Но той вярваше в нея. Тя съществуваше, тя бе това, за което никога не би посмял да си мисли.

Тя носеше в себе си такава вяра, разбирате ли?

Вярата, че едно живо тяло е цяло богатство, че ръцете са съвършени художествени творения, че е хубаво да се смееш, да плачеш, да се храниш. Да вярваш, че очите на другия могат да виждат отвъд нормалния спектър, че очите са сътворени и за да говорят, устата — да мълчи, кожата — да се надява, ръцете — да се радват на бъдещи милувки.

Тя седна, сетне полегна на възглавниците. Той също. До нея. Без дори да се докосват. Времето им принадлежеше. Да, всички години, всички векове. А сега им предстоеше да разберат и да вкусят мига. Трябваше да свикнат с тази нова вяра в самите тях, отекнала като летен гръм.

Тя каза:

— Наричам се Ким.

Даниел се изправи в леглото си, плувнал в пот; челюстта му бе скована, сякаш бе крещял без глас. Бе останала стаята и нейният полумрак, тишината. Оставаха смътните очертания на няколкото функционални мебели и хъркащата маса Матилд. Но този следобед тя се казваше Даниела… и аз бях тя!

Значи се беше повторило.

Както първия път, без да го желае, при изключен приемник и предварителна хипнопрограма в състояние на покой. Против волята му. Да, той не беше в ред. Той или приемникът. Един от двамата. Или и двамата? Дали пък не приемаше пиратски предавания, както бе подхвърлил Ларзан?

Споменът за преживяното бледнееше, изтласкан от силен пристъп на безпокойство. Искаше му се да забрави, ала и да си спомня. Никога не бе улавял предаване с такова въздействие. Бе докоснал с пръст съвършенството, беше като забранено богатство, което бързо се стопяваше.

Смаян, Даниел остави времето да тече, седнал в леглото. Бавно и неумолимо тревогата и страхът се сляха в една отчаяна тъга и от очите му бликнаха сълзи. Наоколо му вече нямаше нищо, за което да се хване.

Като не можеше да издържа повече, той стана и бързо се облече, забравил, че Матилд може да се събуди всеки миг. Излезе от стаята, после от апартамента.