Пиер Пьоло - Грубо в мозъка

Летита лапна една хапка, доста странна на вид — на мирис обаче бе сравнително добра. Ядеше, без да се интересува от съдържанието на блюдото, вторачила сив и неподвижен поглед в Диф.

— Ти много я обичаш, Диф. Тя сигурно е необикновена. Знаеш ли, Диф, това, дето толкова силно я обичаш, сигурно има някакъв смисъл. Много бих се радвала да се запозная с нея.

— Да се запознаеш с нея? С една мумия? С жив труп? Вярно, беше необикновена. По дяволите, никой никога не ще я види освен мен, застрахователните агенти и невротехниците. — (Не беше вярно: понякога горе се качваха клиенти приятели, които я помнеха отпреди…) — За първи път се срещнахме на един рок-концерт на открито. Бяхме свалили слушалките си. Слушахме с ушите си, гледахме с очите си, дишахме с кожата си. И така се почувствахме близки. Тя бе с осем години по-възрастна, но това нямаше значение, нищо нямаше значение; нито каквото бях правил до този момент аз, нито каквото бе правила тя. Имала е законна връзка с някакъв тип на име Том, но той умрял при някаква гадна злополука. Мисля, че го е обичала. Заедно се радвахме на този концерт накрай града. Трийсетина хиляди човека се бяха затворили вътре в слушалките си, а няколкостотин като нас „вдишваха“ направо звука и зрелището. Да, но сред тоя шум бяхме само ние. Случва се, знам го. Искам да кажа: знам, че не може да бъде другояче, но не знам защо се е получило така. Но е вярно. До болка е вярно. Останахме там много след края на концерта. Разговаряхме. Тръгнахме си и тя ми разказа за магазина. Имахме същите влечения, същите надежди. Обичахме същите неща, криволичехме по същите пътечки в покрайнините на света. Можеш да си представиш какво значи да срещнеш един ден някого, който те разпознава от пръв поглед, когото си чакал безнадеждно, и ето че той се появява от една бездна, за да повярваш отново, че е имало защо да чакаш.

Летита бе оставила вилицата-лъжица… На кървавочервените й устни трепна усмивка. Бледата, дребничка, костелива, безформена в пеньоара си Летита с кръстосани голи дълги крака, при това с протрита от ботушите кожа под коленете. Летита — замъгленият поглед. Летита — мъглата.

— Понякога — прошепна тя (за кого ли?) — си мисля, че си луд. Не се сърди, Диф.

— Навсякъде гъмжи от луди — каза отпусналият се на леглото мъж. Беше се облакътил на коленете си, коремът му се сплескваше над бедрата. — По улиците, по домовете. Навсякъде е пълно с луди, вторачени в един и същи шизофреничен и параноичен модел на света, затънали в едно и също мливо, с които ги засипва ОПС. Закачили са по едно апаратче на ухото си и само сменят едни изфабрикувани образи с други. Толкова са луди, че вече не вярват в друг модел, не могат да възприемат нищо непрограмирано. Луди, принадлежащи към едно семейство, всички вкупом усмирени в ризницата на един и същи синдром, луди, които са обединени, точно така, уеднаквени, луди, които гримасничат на една и съща дължина на вълната. Изтръгнати, люшкани без посока в едно настояще, което уж се градяло за тяхно добро, упътвани към едно бъдеще, което щяло да бъде възможно най-доброто (да не забравяме, че тук-там над тая надежда тегнат заплахи и я заглушават), спокойно, умерено, демократично, либерално, религиозно, с божията помощ! Луди, в чиято памет са заличили подробностите от тяхното минало, за да посеят кълновете на нова опустошителна лудост, родена от човешката амбиция; грях, сторен след първородния, грехът на една нова ера, с невъобразими последици. Минало до немай къде мъгляво, окастрено, осакатено. И ако днешните луди си спомнят за атомното — и безименно — унищожение, което на един дъх заличи Израел и палестинското движение, то кой е чул да се говори за по-раншното, за Хирошима и Нагазаки? И за всичко останало? Кой освен онези, които все още се интересуват от няколкото оцелели книги и видеофилми? Какво са направили с истинското минало и с милионите неща, чрез които го знаем и помним. Говорят за световно сътресение, за опустошително безумие, пускат тук и там по някое „доказателство“, после проповядват връщане към духовните занимания и ето че постигат своето, любопитството е приспано и програмата, предлагана от различните центрове на ОПС, се оказва предостатъчна . Как? Защо? Защото такава официална история се запаметява по-лесно. Защото такова минало, заличено от ужаса, подхранва страхови комплекси. Много често миналото, от което бягаме, ни настига в настоящето — а лудите си живуркат с представата за райски бъднини, с вярата, с убежденията, предрешени и скрепени от религията. Защото всяка цивилизация без утвърдено минало се огъва и тресе на прогнилите си основи и трябва час по-скоро да си изгради нов идеал, какъвто ще да е, ако иска да укрепне и просъществува. Мутагенният фактор е ОПС. Всички са болни, или ако щеш, ваксинирани, думата не е важна, а резултатът е един и същ. Всички… дори и ти, Летита. Дори и ти. А ние, Ким и аз?