Опитах се да обясня всичко това на Неда, защото бях започнал да мисля, че се беше стегнала поради голотата си, но тя почти злобно ми изсъска, че преди няколко часа ми била казала нещо във връзка с отварянето на устата, и окончателно млъкнах. Примъкнах едно шише с вино, от което наливах на нея и на себе си, и пушехме цигара от цигара, по едно време ми прилоша страшно, никога не бях пушил толкова много цигари за такова кратко време. Отидох в тоалетната, но не успях да повърна, още не бях научил номера с бъркането в гърлото. По-късно ми се налагаше да го правя често, защото Неда пиеше много и ме караше да пия наравно с нея. Повърнеш ли както трябва, не само ти олеква, но и изтрезняваш, можеш да се включиш отново в гонката.
Както седяхме в ъгъла, тя изведнъж вдигна глава и каза кратко и безапелационно:
— Хайде.
Уплаших се от очите й — бяха страшно зачервени, но не от плач. Подадох й блузката и пуловера, измъкнах палтата от закачалката и излязохме, без да ни усети никой.
НЕДА ПРИЕ МОЯ ДОМ така естествено, както ме бе заговорила на улицата, както ме бе вкарала на тавана при Брадите, както се бе съблякла, за да изпълни условието на баса, и както си бе тръгнала, без да се съобразява с никого. За втори път през тази нощ — след притеснението как ще бъда посрещнат от нейната компания и след шока от събличането — сърцето ми се бе свило на топка, защото не знаех как ще реагира, като види дупката, каквото представляваше моето мазе, особено в сравнение с артистичния таван на художниците. А тя просто се друсна върху продънената ми кушетка така свойски, сякаш там бе преминал поне половината й живот, и каза кратко;
— Студено ми е.
Всъщност това бяха първите думи, които тя произнесе след онова „Хайде“, с което се разкарахме от Брадите. През целия път мълча. Хвана ме подръка така естествено, както правеше и всичко останало, вдишваше дълбоко свежия въздух и от време на време кашляше продрано като стар тютюнджия. А аз не обръщах внимание нито на студа, който проникваше изпод коженото ми яке и през тънките подметки на трандафорите ми, нито на гъстия сняг, който ни засипваше и ни превръщаше в ходещи снежни човеци. Изпитвах непознато чувство на тежест, сила и превъзходство, всъщност с почти десетгодишно закъснение преживявах това, което се случва на всеки осмокласник, когато за първи път мине с момиче по главната улица. Струваше ми се, че очите на всички хора са отправени само към мен и че веселяците, които вече бяха тръгнали да обикалят от едно гости на друго, си мислят завистливо къде ли съм намерил такова хубаво момиче, от какви ли места идвам с него и на какви ли пък отивам... Гонен от глупавите комплекси на свенливата си девственост, аз изпитвах неудобство заради събличането на Неда на тавана (чувствувах се едва ли не виновник) и някакъв великодушен порив да я убедя, че нищо страшно не се е случило, че няма Да си помисля нищо лошо за нея, ме караше непрекъснато да говоря, да говоря... Аз, който до тази нощ не знаех какво трябва да се приказва, когато си с момиче насаме, и който за цялата първа учебна година в академията не бях Разменил с колежките си повече от десет думи!. Не можех Да позная сам себе си, струваше ми се, че се наблюдавам отстрани, както се гледа чужд човек. Понякога даже за миг изпитвах усещането, че това не съм аз, -а е някои друг, един от ония, с които се разминавах вечер на входа на парка при Орлов мост, и тогава почти панически се мъчех да прогоня това чувство и да се самоидентифицирам. Бях готов да убия всеки, който би се опитал с някаква магия да постави, макар и само за секунда, друг човек на моето място до Неда.
Без дори да забележа, че тя въобще не ми отговаря, аз я засипвах с непрекъснат порой от думи и тогава всъщност й разказах всичко за досегашния си живот — за сиропиталището, за тригодишната моряшка служба без море и без отпуски, за пристигането ми в София като хванат от гората, за дюшека с мишотините в парното на общежитието, за моргата на академията, за бай Христо, за моето мазе, за латинския, за Фойербах и за бригадата на бай Марко. Вместо да заемам геройски пози, както вероятно правят в подобни ситуации всички момчета, аз напротив — с някакво мазохистично удоволствие разкривах пред нея живота си повече откъм лошите, дори откъм унизителните му страни. Сякаш някакъв друг човек, мой враг, се бе вселил в мен и настървено работеше в моя вреда, изричайки всичко онова, за което понякога си бях мислил, че никога не трябва да бъде узнато от момичето, с което ще ми бъде писано евентуално някога да влизам и излизам от парка. Тогава за първи път установих, че единственото сигурно нещо във взаимоотношенията с жените е гаранцията, че те ще се развият по начин повече или по-малко различен от онзи, който ти си си представял предварително. В бъдещия ми живот това щеше да ме предпазва от много грешки и излишни психически сътресения.
Читать дальше