Кирил Топалов - Нерви

Таванът не беше висок, но беше просторен — моето мазе щеше да се нанесе в него поне четири-пет пъти. Вътрешността му напомняше на стара селска къща. Гредите и подпорите на покрива бяха целите нашарени с дърворезби и боядисани с някакъв черен лак, който им придаваше старинен вид, а по стените бяха накачени или подпрени други, най-различни по големина и форма дърворезбовани пана и детайли от по-големи композиции, едни завършени, а други все още в процес на работа. Имаше и парчета от стари църковни иконостаси, съвсем нови икони имитации и една недовършена ракла със сводест капак. Навсякъде се виждаха най-различни сечива, четки, бои и лакове. Никога не бях виждал толкова необичайни по формата си длета и ножове, а половината от чуковете бяха дървени. В една голяма ниша, отделена от общото помещение със завеска от грубо зебло, зад която имаше и плътно затваряща се врата (очевидно за да не хвърчат навсякъде стърготини) имаше три малки дърводелски машини — струг, абрихт и още някаква, чието предназначение не ми беше ясно.

Всъщност успях да разгледам всичко това не веднага, а едно по едно, докато с Неда и Диана изваждахме нещата от чантите. Върху широкото ниско легло в единия ъгъл (и то ми се стори четири-пет пъти по-голямо от моята нещастна кушетка) седяха трима брадати типове и една мадама, които наистина блъскаха карти и не обърнаха почти никакво внимание на нашето влизане. На мен всичко ми се беше стегнало отвътре, защото очаквах, че моето въвеждане в компанията ще стане по обичайния начин: запознайте се, това е еди-кой си, а това еди-кой си, приятно ми е, имена, които при запознаването никога не се чуват и запомнят, но в процеса на общуването се научават, и т. н. Притеснявах се как Неда ще обясни моето включване, но в края на краищата това си беше неин проблем. Щом като ме беше поканила, и то така настойчиво, значи това не я поставяше в трудно положение. Вече знаех от опит, че ако сред тях имаше някой от тия келеши, които смятат, че единствено достоен за тях начин за общуване с останалите и особено с такива като мен е непрекъснато да ги иронизират от позицията на някакъв лудешки аристократизъм, то този някой нямаше да пропусне случая да си почеше лигавия език още при първия контакт. Предварително бях решил да не му се впрягам още от самото начало, за да му дам възможност да ме ядоса по-добре, но така или иначе гърлото ми беше пресъхнало. Всичко протече обаче по съвсем различен начин от тоя, който си бях представял. Единият от брадатите (нарекох го в себе си Черната брада) само каза нещо като:

— Хайде бе, девойки! — и продължи да играе, а Неда подхвърли небрежно, докато промъквахме покрай тях чантите:

— Добре че беше братовчед ми, нали ти казах, че го чакам за Нова година. Скапахме се с тия торби...

— Значи аз съм вашата леля... — промърмори индиферентно седящият срещу него, когото кръстих Рижата брада, без въобще да вдигне поглед от картата, която се готвеше да хвърли.

Мадамата ме погледна разсеяно, а Голямата брада, ;който беше с гръб, хич не се и обърна. Кръстих го така, защото за разлика от другите двама, чиито бради бяха различни по цвят, но почти еднакво подрязани и оформени, неговата глава представляваше огромно валмо от брада и коса, в което беше невъзможно да откриеш къде свършва едното и откъде започва другото. Ето това се казва кош с плява, рекох си, и стегнатото ми сърце изведнъж се поотпусна, добре че не се изсмях с глас. Пусни го само на една веялка и ела гледай какво става — ще хвърчи прахоляк и перушина до второ пришествие. После, когато го видях в лице, разбрах, че особена разлика от това, което изглеждаше и в гръб, няма, само дето във валмото имаше три дупки — за очите и за носа. Даже устата му не се виждаше и тогава за първи път установих, че хората с такива бради ядат като мечки — винаги с максимално раззината уста, за да не си измърлят козината. И тримата си останаха за мен с прозвищата на брадите, които им бях дал, защото до края на нощта никой не нарече никого с някакво име. Обръщаха се помежду си с „девойко“ и „младежо“, така както и Неда ме бе нарекла още на улицата.

Докато приготвяхме, успях да разбера от нея само, че са художници реставратори, обикалят манастирите и църквите из България, а през свободното си време правят дърворезби, които продават — кога чрез фонда на Съюза на художниците, кога частно.

— Значи взимат луди пари — констатирах тихо, като човек, горе-долу запознат с икономическите механизми на частпрома, особено незаконния, а Диана махна с ножа и като се наведе над салама, който режеше, каза още по-тихо: