Джинн Райан: Игра на нерви

Наложи се да чака три дни, но в четири сутринта в неделя всички Наблюдатели най-после се изметоха от улицата пред дома на Абигейл. Може би дори лудите спят от време на време. И на нея би й дошла добре малко почивка, но повече жадуваше за свобода. Почти от седмица не бе излизала от къщи.

Надраска набързо бележка за родителите си, хвърли някои неща в колата и подкара бързо, като през цялото време на излизане от града и през следващите два часа до Шенандоа непрекъснато гледаше в огледалото. Безброй пъти бе минавала оттук със семейството си и пътуванията им винаги бяха изпълнени с игри, песни, филмчета, а понякога просто с мечти, но този път усещаше само надигащата се паника.

Въпреки дългогодишните инструкции на родителите й винаги да се обажда на някой рейнджър, когато стигне до парка, тя остави колата си на най-пустото място, което намери, и пое по една почти обрасла пътечка. До ранния следобед трябваше да си избере къде да организира лагера си. Засега обаче само искаше да се скрие сред избуялата зеленина. Ако успееше още малко да се изплъзне на Наблюдателите, щеше да намери малко покой поне за няколко дни.

Раницата тежеше на раменете й, докато се изкачваше по каменистия склон, разбутваше папратите и се мокреше от росата, останала тук-там по листата. Бученето в далечината обещаваше водопад. Това щеше да е благословено откъсване от постоянните размишления, които я занимаваха през последните двадесет и три дни. Проклета игра.

Тя вдигна един провиснал клон, който посипа вода и листа по главата й. Все едно, нямаше кой да гледа полепналата зеленина по кожата и косата й. Но мисълта за други хора веднага извика настойчиви, нежелани образи. И страхове. Страхове, които живееха дълбоко в съзнанието й и сякаш приемаха физически облик, този път под формата на тихи стъпки зад гърба й.

Тя замръзна на място, молейки се звукът да е бил плод на въображението й. Напоследък мозъкът често й изневеряваше. Спри. Съсредоточи се. Мисли.

Стъпките спряха за миг, но после продължиха, и то по-бързо. Да, там имаше някой. Ами сега?

Да се скрие зад храстите и да го изчака да отмине? Сигурно беше случаен турист, който също като нея търси усамотение. Въпреки това най-добре беше да се скрие. Тя се втурна напред, за да набере малко преднина, и се хвърли в обятията на един пищен рододендрон.

Стъпките се чуваха все по-силно и тежко, явно беше едър човек. Това ли беше „последствието“, с което онези кретени, водещи играта, я заплашваха, ако се крие от феновете? Никой обаче не можеше да очаква да се държи любезно с тъпаците, които постоянно й звъняха, с извратеняците, които биха я последвали и в тоалетната, и с изродите, които бяха направили онзи кошмарен сайт с образите на играчите, върху които бяха нарисувани мишени. Когато разбра за това, тя излъга, че е болна, и цяла седмица остана вкъщи. Но не можеше да се крие вечно. Пък и нямаше как да поиска ограничителна заповед за цялата планета.

С приближаването на непознатия дишането й ставаше все по-учестено и плитко. Стъпките бяха ритмични, премерени. Може би не бяха човешки. Странно, но възможността да се появи черна мечка я плашеше по-малко, отколкото ако натрапникът беше друг турист. А може би изобщо не бяха истински. Може би всичко това беше сън, манипулиран по същия начин като всяка мисъл в будно състояние по време на играта и даже след нея. Ставаше все по-трудно да разбере какво се случва в действителност. Като онази бележка, която намери в списанието, когато тайничко се измъкна до търговския център: Скъпа Абигейл, играта свършва, когато кажем ние.

Как можеше някой да знае, че ще влезе точно в този магазин и ще разлисти точно това списание? Да, докато прерови всички останали списания, за да види дали има и други бележки, изгуби първата, сякаш не съществуваше. Може би беше открадната от онези „ние“, които дебнеха всяко нейно движение. Това беше най-гадното: не знаеше как изглежда врагът, а собственият й образ беше познат на всички, като перверзна колекционерска картичка.

Покрай стъпките започна да се чува свирукане. Дори разпаленото й въображение не можеше да си представи сценарий, в който животно знаеше мелодията на „Някъде над дъгата“. Очите й се напълниха със сълзи, докато се молеше това наистина да е просто турист в добро настроение.

Стъпките спряха. Тя се сви още по-дълбоко в храстите.