Джинн Райан - Игра на нерви

Казва „демографска група“ с такава лекота, сякаш открай време работи в рекламния бизнес. Така говори баща ми. Изведнъж ми прилошава, като си спомням пребледнялото лице на татко до леглото ми в болницата преди няколко месеца; как клатеше глава и повтаряше, че поведението ми изглеждало много нетипично. Момичетата като мен не свършвали в гараж със запален двигател. Именно, отвърнах аз тогава.

Поклащам глава при тази мисъл.

— Значи ще се направя на глупачка пред един куп хора, които представа си нямат, че това е игра. Идеално.

Миналия месец един шепнещ глас зад кадър постоянно напомняше на публиката, че играчите нямат право да казват, че изпълняват предизвикателство.

Томи вдига многозначително вежди, но е прекалено възпитан, за да се изрази на глас. Вместо това ми разказва някакъв документален филм за бизнес училище в самурайски стил, в който учениците трябвало да пеят по ъглите на натоварени улици, за да преодолеят задръжките си.

— Може би това ще ти се отрази добре — заключава той.

Поглеждам го. Всъщност изглежда по-добре, отколкото съм признавала досега — не че някога бихме били нещо повече от приятели. С тази приятна външност, самоуверена нагласа и пребогати родители, вероятно ще се кандидатира за политически пост още преди десетата годишнина от завършването ни.

Изведнъж се сещам, че не съм попълнила формуляра.

— Би ли влязъл в сайта на играта, за да попълниш данните ми?

Той включва телефона си и започва да чете въпросите на глас. Давам му адреса, телефона, имейла и рождения си ден (24 декември, денят на голямото очакване). В списъка с лица за контакт в спешни случаи, което ми се струва малко прекалено като за двеминутно предизвикателство, изброявам Сидни, Лив, Юли, Томи и накрая Матю, по-скоро на шега.

Пет минути по-късно, след две обиколки около кафенето, си намирам място за паркиране на една пряка от него. Във въздуха няма и следа от топлината от деня, което предвещава мразовито връщане към колата след предизвикателството. Ако въобще го изпълня, в което част от мен започва да се съмнява.

Връчвам якето си на Томи.

— Ще го държиш ли, за да имам нещо сухо, което да облека след това?

— Ако искаш, мога да държа и чантата ти, за всеки случай.

Кое друго момче ще помисли за безопасността на дамските аксесоари? Аз потрепервам.

— Много съобразително.

Томи хваща нещата ми нежно, сякаш се бои да не ги повреди, което не би било голяма катастрофа, предвид че купувам всичко на половин цена от „Винтидж лав“, където работя.

Влизаме в кафенето и сърцето ми започва да бие учестено, като виждам колко много хора има. Едно е да си избереш предизвикателство от списък в интернет, съвсем друго е да го изпълниш. Изпълнението… уф, това е проблемът. Като прослушването за училищната пиеса, от което избягах, или рефератите по световна история, с които се потих пред целия клас. Защо, за бога, човек като мен би решил да участва в подобна игра?

Вдишвам дълбоко и си представям как Матю целува Сидни на сцената, а аз гледам отстрани. Очевидно го правя, за да докажа нещо. Благодаря ви, часове по психология.

Томи си намира място на голямата маса в средата на заведението и оставя нещата ни. После отваря телефона си.

— В сайта пише, че клипът трябва да се предава директно, за да не можем да го редактираме. Започвам веднага, щом си готова.

— Добре.

Промъквам се отзад със странното чувство, че губя контрол над краката си. Влагам цялата си концентрация в усилието да местя оловните си крака един пред друг, сякаш се движа в басейн, пълен със сироп. Дишай, дишай, дишай. Само ако можеше изпаренията от кафето да не бяха толкова силни. Вентилацията тук е ужасна. Косата и дрехите ми ще смърдят дълго след като си тръгна. Дали мама ще забележи?

Една двойка пред мен спори дали да пият черен чай по това време, защото съдържа кофеин, а група жени пред тях засипват бариста с въпроси за калории. Бъбренето им стърже по нервите ми. Иска ми се да им изкрещя, че хората, които се тревожат за калориите, не би трябвало да ходят по заведения със сладки изкушения.

Махвам на един от баристите в опит да привлека вниманието му. Той само се усмихва и продължава да прави еспресо. Часовникът на стената показва 9:37. По дяволите, остават само двайсет и три минути до вечерния ми час, а току-що се сетих, че преди да се прибера, трябва да върна Томи до неговата кола. Пробивам си път до бара, с което предизвиквам няколко гневни коментара. Като видят какво съм намислила, сигурно ще млъкнат. Никой не иска да се занимава с луди. В края на бара виждам кана с ледена вода и пластмасови чаши. Пълня една и тръгвам към Томи, като гледам да не я разплискам въпреки треперещите си ръце и крака.