Джинн Райан - Игра на нерви

Поемам си дълбоко въздух и щраквам върху кадъра, за да видя клипа. Ето го болезненото изражение на лицето ми, докато местя поглед от часовника на стената и камерата на Томи. Чувствам се като идиот. Така изглеждам и на екрана. Защо реших, че е добра идея да изпълня някакво си предизвикателство? Защото Сидни получи цветя, а аз не? Абсурдно е. Би трябвало отдавна да съм свикнала с такива неща.

„Ето го най-милото, най-разумното момиче, което познавам — разказва гласът на Томи, — и то е на път да направи нещо много далеч от зоната си на комфорт. Дали ще стигне до край?“

Не знаех, че Томи е коментирал. Защо го е направил? Видео образът ми се колебае, като че ли му отговаря: „Не, по дяволите“. За миг ме обзема надежда, че всичко е било странен сън. Но момичето на клипа излива водата върху главата си и плюе.

Коментарът на Томи е лаконичен: „О-о“.

После на екрана се вижда едно много мокро момиче със съвсем малки гърди под прозрачната блуза. Това, от което най-много се страхувах.

Преглеждам коментарите и усещам как ми призлява. Един от тях гласи: „Хубави стафиди!“ Това ми стига. Затварям лаптопа и се гмурвам обратно в леглото, завита през глава.

Час по-късно получавам съобщение на телефона си. Не му обръщам внимание. На следващото също. Възможно ли е приятелите ми да са видели клипа? Заравям се още по-дълбоко в чаршафите.

В седем и половина мама чука на вратата.

— Миличка, добре ли си? Ще закъснееш.

— Добре съм, почти съм готова — лъжа аз.

— Може ли да вляза?

— Чакай малко.

Бързо нахлузвам джинси и блуза и отварям вратата, сподавяйки прозявката си.

Мама наднича в стаята през рамото ми, все едно търси лула за крек.

— Снощи направих супа с аспержи. Искаш ли да си вземеш за обяд?

— Звучи чудесно. Благодаря.

Веднага щом затварям вратата, се втурвам към телефона си. Съобщенията от Сидни и Лив са за купона снощи и като цяло в смисъл, че им се иска да съм била там. Последното обаче е от Томи: „Обади ми се!“

Правя го и когато той вдига, казвам:

— Видях го. Ужасно е. И защо ти беше да коментираш?

Не че ми пука, но е по-лесно, отколкото да го питам какво мисли за гърдите ми.

— Само се опитвах да го направя по-забавно и да ти дам оправдание — нали се сещаш, за всеки случай.

— В случай че ме хване шубето?

— В случай че размислиш. Няма нищо срамно в това.

Потривам слепоочието си.

— Е, добре, благодаря. Както и да е, твоите коментари бяха много по-мили от това, което хората са писали за клипа. Видя ли колко са гадни някои?

Той се покашля.

— Не им обръщай внимание. Положението не е толкова зле, колкото ти се струва. Някои от клиповете, в които си показват задниците, имат по триста коментара.

— Няма ли начин да ги принудя да го свалят? Имам предвид, че формално погледнато е незаконно да притежават клип с непълнолетно момиче и да показват… гърдите му?

— Изглежда никой няма нищо против голите задници. Освен това организаторите са дали само формуляр за кандидатстване и видео линкове, така че няма как да се свържеш директно с тях. Дори не мога да ги проследя по хостинга; вероятно са базирани някъде в чужбина и скачат от сървър на сървър.

Прокарвам ръка по челото си.

— Благодаря ти за усилията, Томи.

— Ако ние не кажем на някого, вероятно никой познат няма да види клипа. А след кръговете на живо утре вечер всички ще насочат вниманието си другаде.

Иска ми се да му вярвам. Думите му звучат логично, а гласът — успокояващо.

— Добре, значи случилото се в „Гата-Хава-Джава“ си остава там.

— Точно така.

Благодаря му и затварям. По целия път към училище ръцете и краката ми треперят, но когато стигам, всички изглеждат, както обикновено. За първи път се радвам на политиката на директора да не се ползват телефони в училище, освен за спешни случаи. Целия ден се държа така, сякаш всичко е наред, а към обяд успявам напълно да забравя паниката.

Следобед се разминавам с Томи до неговото шкафче и прошепвам:

— Дотук добре.

След училище бързо написвам домашните си, хапвам рано за вечеря, макар да нямам апетит, обещавам на мама да се прибера навреме. Тръгвам за театъра към пет часа, а когато стигам там, всичко жужи от вълнение преди представлението. Първият ми импулс е да отида в будката за осветлението, за да се видя с Томи, но Сидни дотичва да ми покаже благоприятен отзив за пиесата, в който пише, че гимназията „Чинук“ има няколко потенциални звезди. Текстът е съпроводен от голяма снимка на Сидни, зашлевяваща Матю.