Джинн Райан - Игра на нерви

Очите й блестят.

— Много обичам тази сцена!

Матю идва при нас и потрива буза, като че ли още го боли.

— Струва ми се, че я обичаш твърде много.

Вглеждам се в лицата им, търся признаци на химия помежду им. Не откривам нищо в погледа на Сид, докато се отправя към женската съблекалня. Матю се заглежда след нея само за миг, после се обръща отново към мен.

— Готова ли си да ме гримираш, малка Вий? — потупва ме той по носа.

— Разбира се.

Грабвам кутията си с козметика и отивам с него в мъжката съблекалня, в която няма никой друг, освен нас.

Изваждам фон дьо тена и наливам чаша с вода от чешмата. Матю прибира косата си с лента, а аз навлажнявам една гъбичка и се залавям за работа. Докато се въртя около него, той слага ръка на бедрото ми. Мога да се закълна, че усещам топлината от дланта му през плата на дрехите.

— Липсваше ми снощи при Ашли — казва той дрезгаво.

Никога досега не е споменавал, че му липсвам. Може би бъдещето ми е по-обещаващо, отколкото си мислех.

— Да, много гадно, че не успях да дойда. Но бездруго беше през учебната седмица. Утрешният купон ще бъде по-готин.

— Сигурна ли си, че не можеш да излезеш тази вечер? Поне за кафе или нещо такова?

Той притиска ръка към бедрото ми.

Кафе? Усещам стягане в гърдите. Няма начин да е видял клипа, нали?

— Бих искала, но ще се видим утре, нали?

Пръстите ми започват смутено да поставят контурите на крема отстрани на носа и челюстта му.

Иска ми се да го разпитам за този внезапен интерес към кафето, но влизат няколко момчета и се скриват зад завесата, за да се преоблекат. В помещението се стичат все повече хора и докато работя по лицето на Матю, нямам никаква възможност за по-личен разговор. Когато приключвам, вече ме чака опашка от актьори. После се прехвърлям в женската съблекалня, за да довърша последните щрихи по лицата и косите на момичетата, защото повечето са свършили основното сами. Трябва да побързам, за да дръпна завесата за първо действие. Добре би било да сложат друг човек за това, но екипът по декорите и специалните ефекти е зает със сложната подготовка на сцената с афганистанското село.

Заставам отстрани, за да се уверя, че всички изглеждат точно така, както трябва, след което се връщам, за да оправя гримовете си. Ашли и Рия си шепнат в женската съблекалня, но когато влизам, млъкват. Не че сме най-добри приятелки, но досега никога не са се държали така в мое присъствие.

Събирам гъбите за грим, които трябва да се стерилизират.

— Вчера май всички сте си прекарали страхотно. Жалко, че родителите ми не ме пуснаха.

— Разбирам — кимва Ашли и си пръсва още лак за коса, въпреки че по главата й има повече, отколкото по декупаж. — Хм… всичко наред ли е, Вий?

Раменете ми се сковават и ми се повдига от въпроса й. Същият въпрос, с който ме обстрелваха преди пет месеца след едноседмичния ми престой в болницата. Отговарям автоматично:

— Всичко е идеално. Защо питаш?

— А, няма причина, просто изглеждаш малко уморена.

Чудесно: кодовата реплика на хората на средна възраст, когато всъщност искат да кажат: „Изглеждаш остарял“.

— Май трябва и аз да си сложа сценичен грим — засмивам се аз насила и отивам в мъжката съблекалня.

Там Джон и Макс ме поглеждат със странни усмивки. Въобразявам ли си? Параноясвам, нали? Те винаги се хилят така. Без повече да ги поглеждам, си прибирам нещата и се отправям към аварийния изход, който за щастие е свободен, благодарение на строгите закони за тютюнопушенето в Сиатъл.

Изваждам телефона си и влизам в сайта на ИГРА НА НЕРВИ. Под клипа ми има сто и петдесет коментара. Стиска ли ми да ги прочета? Част от мен е вкаменена от ужас, но една друга малка част се чувства поласкана от това внимание. Е, не толкова, че да прочета коментарите, затова превключвам на любимия си сайт за пазаруване и слагам няколко луксозни продукта за коса в списъка си с желания, въпреки че всъщност ми трябва хубава подстрижка.

Треперя от студ, но не ми се влиза вътре, за да пусна завесата за антракта. Не може ли някой друг да го свърши вместо мен? Разбира се, все пак ще го направя. Аз съм отговорен човек, каквото и да мислят родителите ми в момента.

Поемам си дълбоко въздух, влизам вътре и бързо отивам зад кулисите. Веднага щом действието свършва, пускам завесата и се запътвам отново към пожарната стълба, но Сидни ме настига.

— Трябва да поговорим.

Опа. Аз не спирам, но тя излиза навън с мен и ме дърпа за ръката.

— Матю току-що ми прошепна, че ще участваш в ИГРА НА НЕРВИ. За какво говори?