Джинн Райан - Игра на нерви

Повече не разговаряме, докато стигаме до паркинга.

— Не забравяй, че там има хиляди клипове, повечето от които вероятно са много по-зле от твоя — казва той, преди да слезе. — Хората са готови на какви ли не лудости, за да ги изберат за кръговете на живо.

— Дано да си прав. Само че след девет минути трябва да съм си вкъщи или… е, просто трябва.

— Обещавам да не казвам и дума.

Той слага ръка на сърцето си и затваря вратата.

Преглъщам и бързо потеглям. Как може да съм толкова глупава? Аз не съм безразсъдна. Стеснителна, трудолюбива, лоялна — все такива скучни козирогски качества — това съм аз.

Карам като луда, което също е ново за мен. Но пак не е достатъчно. Влизам в коридора между гаража и къщата с две минути закъснение.

Мама ме чака като на контролно-пропускателен пункт.

— Къде беше?

— На пиесата. Имахме малък проблем с мивката в съблекалнята и се измокрих. Опитах се да се изсуша, колкото можех по-бързо. Съжалявам, че малко закъснях.

От подобни лъжи ми се повръща, но ако й кажа истината, няма да стане по-добре за никого.

Тя ме гледа строго отвисоко.

— Обеща да се прибереш до десет.

— Мамо, моля те. Случи ми се злополука.

Веднага осъзнавам грешката си. Родителите ми все още преглъщат трудно думата „злополука“, макар да са минали пет месеца.

Татко идва от кухнята.

— Всичко наред ли е?

На кой друг гимназист родителите го чакат в десет вечерта?

Загръщам се в якето и приглаждам косата си.

— Да, само малко се измокрих на мивката. Съжалявам.

Гласът на татко звучи леко, но изражението му далеч не е такова.

— Защо не се обади?

— Мислех, че ще се върна навреме. Но уцелих твърде много червени светофари.

Има ли начин да проверят светофарите по пътя и да разкрият лъжата ми?

Татко застава до мама. Аз стоя на няколко крачки пред тях и копнея да сваля мокрите си дрехи. Тя поглежда към него, той към нея.

Скръствам ръце.

— В момента всичките ми приятели са на купон. Аз трябваше да излъскам костюмите и да се справя с повредената мивка. Не мислите ли, че това е достатъчно наказание за две минути закъснение?

Те пак се споглеждат, после татко въздъхва.

— Добре. Вярваме ти.

Отново ме пробожда чувство за вина, но в крайна сметка не съм направила нищо лошо. Е, ако не се брои това, че се показах гола пред кой знае колко зрители.

— Благодаря. Трябва да си лягам. Утре съм на училище.

Притаявам дъх с надеждата да не съм преиграла с тази проява на отговорност.

— Лека нощ, милинка — пожелават ми двамата в хор и един след друг ме прегръщат. Понякога си мисля, че щеше да бъде много по-лесно, ако не бях единствено дете. Дали е твърде късно да си родят още едно? Уф, стига съм мислила глупости.

Качвам се горе и докато се приготвям за сън, в съзнанието ми се връщат събитията от изминалата вечер. Надявам се Томи да се окаже прав и клипът ми да се изгуби сред лавината от други материали. Въпреки това цяла нощ се мятам в леглото и в пет сутринта се отказвам от опитите да заспя. Имам два допълнителни часа, за да се подготвя за училище, така че мога да наваксам с домашните или да свърша нещо друго продуктивно. Вместо това първото, което правя, е да грабна телефона си. Не, момент, на компютъра ще стане по-бързо. Сядам на бюрото и с треперещи ръце включвам лаптопа си.

Отнема ми няколко минути да стигна до сайта на играта и да схвана системата им за подреждане на клиповете. Щракам върху съответните бутони, а междувременно се появяват реклами, които ми напомнят, че при първата ИГРА НА НЕРВИ едно момче е спечелило пътуване до Италия, за да тренира една седмица с отбора за Обиколката на Франция, а едно момиче е получило интервю за работа в MTV. Показват снимки на усмихнатите победители. Мисля си, че може би не е зле като за една нощ на ужас.

Докато разглеждам сайта, настроението ми се подобрява. Кандидатствали са над пет хиляди души от цялата страна. Утре, в събота вечер, организаторите ще изберат състезатели от дванайсет града за кръговете на живо. Миналия път взеха най-добрите участници в кръговете на живо и изпратиха половината на кръга за голямата награда в Ню Йорк, а другата половина — в Лас Вегас, където играха за всичко или нищо.

Става ми почти весело, когато забелязвам, че предизвикателството в кафенето е с най-малко участници. Вероятно защото изглежда лесно, което се равнява на скучно. Идеално. Отварям категорията и преглеждам клиповете. Изведнъж сърцето ми спира пред познат образ.

На снимката се вижда лицето ми, изкривено от срам и лъщящо от вода. Малкият брояч отдолу показва над осемдесет коментара — над два пъти повече от всяко друго видео в тази категория.