Кирил Топалов - Нерви

КАКТО ПОВЕЧЕТО НЕЩА В ЖИВОТА НА ЖЕНИТЕ и решението на жена ми да се разведе с мен дойде внезапно. Или поне бе ми съобщено внезапно. Така както внезапно бе решила да се омъжи за мен, както внезапно сметна преди двайсет години — в уплахата си на неочаквано забременяла хлапачка, — че е още малка да ражда и да гледа деца, както няколко години по-късно внезапно се отказа от отчаяните си опити да излекува повредата, която съвсем неопитният ми студентски скалпел бе нанесъл върху женската й природа, и реши да си вземем и да отгледаме чуждо дете, така както... И т. н., и т. н. С две думи — така както бе протекъл целият ни двайсетгодишен семеен живот, живот на внезапни решения от нейна страна и на старания от моя да осигуря на тези решения реализация като на невнезапни. В този смисъл отношенията ми с моята Ани симпатично наподобяваха отношенията между мъж на години и с възможности и негова чувствително по-млада любовница. С тези минуси обаче, че с някакви особени възможности в материално отношение не съм бил никога, че жена ми не ми е любовница и освен Всичко друго ми е почти връстница. Както от всеки нормален мъж и от мен се искаше само едно, за да бъде животът ни щастлив — просто да свикна с жена си. И аз мисля, че в края на краищата бях успял да го постигна. Недоумявам обаче коя бе оная сила, която унищожи с един замах моите двайсетгодишни усилия. Прехвърлям през ума си какво ли не — като престъпник, който не знае за кое престъпление точно са го арестували внезапно — и с все по-нарастваща тревога достигам до онова, което тя каза преди няколко месеца насън и с което оттогава отне моя. Бе ме събудил викът й, а когато се опитах да я успокоя (очевидно имаше кошмари), тя се изправи, махайки отчаяно ръце срещу мен, сякаш се бранеше, и закрещя още по-силно с невиждащи, но широко отворени от ужас очи:

— Убиец!... Махай се!...

Не даваше да я докосна, след малко се поуспокои и заспа, свита на кълбо в другия край на широката спалня. През последните месеци забелязах въобще доста сериозна промяна в държането й. Избягва да говори и въобще да остава насаме с мен, задържа се вкъщи само когато и Владо си е у дома, все излиза рано и се връща късно... Започна и да спи в кабинета, имала спешна работа, а когато няколко пъти влизах нощем, я заварвах будна или заспала във фотьойла и куп фасове в пепелниците. В пепелниците — това означава, че е пушила не на бюрото си, а движейки се из кабинета. Отслабна, около очите й потъмня, движенията й станаха някак остри и несинхронизирани, а при моите нощни влизания в кабинета все се стряскаше й в погледа й имаше нещо от ужаса на онова бълнуване. Опитвах се да я накарам да си легне, съветвах я да не се преуморява, но тя отваряше прозореца и сядаше на бюрото, заявявайки ми, че съм длъжен да я оставя да си гледа работата и сама да си решава професионалните проблеми. Каква работа и какви толкова страшни професионални проблеми у една журналистка, занимаваща се с писмата на читателите на един столичен вестник?...

Та в една такава нощ тя внезапно ми заяви — почти по същия начин, по който например би ме уведомила за купуването на нови пердета за спалнята, — че е подала молба за развод. Истинските причини съм щял да ги науча от друго място (всъщност съм си ги бил знаел!), а за формулировката на делото ми предлагала, понеже сме интелигентни хора, взаимно съгласие поради несходство на характерите.

Като на човек, запознат донякъде с психологията,на мен ми е ясно, че истинските причини вероятно ще трябва да ги търся в най-тясна връзка с оня неин нощен кошмар, след който тя започна да се стряска, когато влизам в кабинета й по никое време. А това вече е достатъчно основание за прощаване със спокойния сън и на човек (как каза тя — убиец!) дори и с по-здрави нерви от моите.

Както и да е, за мен най-важното сега е да запазя самообладание и да успея не да й внуша — на моята жена никой не би могъл да й внуши нещо, най-малко пък аз, — а да й помогна незабелязано за самата нея да стигне до извода, че тия нейни кошмари са резултат на недоразумение, на прекалената й мнителност, подозрителност, чувствителност, изнервеност или не знам що. Най-сигурният начин да убедиш в нещо една собствена съпруга — и особено моята — е да направиш така, щото тя да смята, че сама е стигнала до същото. Изисква усилия, но е ефикасно. Както вече казах обаче, няколкото ми плахи опита за обяснение завършиха без особен успех. Все пак аз съм хирург, а не психолог или следовател криминалист и доколкото се справям с психологическите ребуси, го постигам само благодарение на общата си културица по въпроса, придобита повече в практиката, отколкото от теорията.