Кирил Топалов - Нерви

ЗАЩОТО, АКО ПИТА МЕН, аз ще бъда на мнение, че всеки затворник си заслужава стената. И дори че всеки си я гради сам. Цял живот — тухла по тухла, което ще рече дума по дума, страх по страх, подлост по подлост, предателство по предателство — и спрямо другите, и по отношение на себе си. Някои смятат, че най-солидното градиво за тая стена са властта, постовете и парите, но аз мога без особен труд да им докажа, че за въпросната цел нищо друго не може да свърши работа така, както ежедневното общуване и разминаване върху шейсет, осемдесет или сто-и двайсет квадратни метра жилищна площ на двама души, които не са били родени един за друг. Такива хора приличат на съседи по килия, които цял живот пълзят покрай стената и блъскат по нея с надежда да осъществят някакъв контакт, но в крайна сметка опитът за диалог се свежда само до няколко неясни фрази от рода на: „Кой си? Как се казваш? Какво търсиш тук? Имаш ли някаква надежда?. .“Докато най-накрая се стигне до отчаяното предупреждение: „Не те познавам и ти не ме познаваш! Никога не сме се виждали, а ако някога сме се срещнали, било е случайно... Между нас няма нищо общо! Нищо общо...“

Добре че се сетих — да не забравим преди делото да припомним на нашите приятели свидетели най-важното, което трябва да кажат пред съда: че между нас няма нищо общо, че характерите ни са абсолютно несъвместими. Ако предварително са уговорили всичко, както трябва, с колегите си — адвокати на двете страни, — съдиите изслушват подобни свидетелски показания с голямо удоволствие, подканят те нетърпеливо с поглед да си изпееш песента по-бързо и дори забравят да те предупредят, че за лъжесвидетелство законът предвижда от толкова до толкова години. Не ми е ясно защо хората не могат да се развеждат, без да прибягват до тази съмнителна услуга, след която в повечето случаи приятелските общества се разпадат? Впрочем в нашия случай до разпадане едва ли ще се стигне, защото приятелско общество ние просто-нямаме. Някогашната ми внезапна женитба с Ани ме бе лишила от възможността да разбера навреме някои от най-важните черти на характера й, между които е и нейната почти пълна неконтактност. Една от първите й работи, след като се оженихме, бе да ме раздели по един или друг начин с почти всички мои приятели и от двата пола. Един много пиел, друг много говорел, трети я бил иронизирал, четвърти бил женкар и ги мъкнел в къщата ни всякакви (при това в ония все още идилични времена, когато не бяхме и чували за спина!), пети не ни мислел доброто и тъй нататък. , Постепенно в течение на двайсетгодишния ни семеен живот аз се убедих, че това е въпрос на-наследственост: в професорския дом на нейните родители, където, особено в началото, ходехме много често, — аз нито веднъж не видях гости, нито пък чух за някакви техни приятели. Те не общуват даже и с братята и сестрите си. Властната й майка, настъпила с тежкия си чехъл подвитата семейна опашка на иначе влиятелния „проф. д-р“, следи строго да не закъснее някое звено в хронологията на полагащите му се степени, звания и отличия, грижи се да не му липсва нищо вкъщи с пълното убеждение, че всички негови постижения и заслуги към българската медицина са всъщност нейни.

На жена ми не й се удаде да повтори напълно този модел и мисля, че това бе една от основните причини, които нарушиха ритмичната крачка на нервната и сърдечната й дейност още твърде рано. Макар и с голяма съпротива от нейна страна, макар и много по-рядко (и все по-рядко), аз продължавах да събирам вкъщи най-близките си приятели, но и загубих връзките си с много хора. Почти престанахме и да ходим семейно на гости, защото това задължава ти също да отговориш с покана. Не ми е ясно само едно — как жената на един днешен съвременен, контактен и делови мъж не може да разбере, че това е най-лесният и най-сигурен начин да го отчужди от себе си? Да не говорим, че той по неволя (защото и професионалната му реализация го задължава) тръгва да общува с приятелите си сам, извън къщи, и от един момент нататък вече не се и опитва да убеди все по-истеричната си съпруга, че не ходи по жени. Просто престава да се интересува какво си мисли тя, а след известен тренинг въобще и престава да я чува, съответно започва изобщо да избягва и да разговаря с нея. Ако е по-малодушен, може да си самовнуши и комплекс за вина — пройдоха с пройдоха!

Та ако бяхме живели напълно по нейния модел, сега нямаше да има и кой да ни разведе. Да не забравим обаче да им припомним, че...

— Припомни им го ти — ще отвърне тя сухо през стената, през хола и през полу отворени те врати. — Те са твои приятели.