Кирил Топалов - Нерви

— Разбира се. От него поне има измъкване. Повод за. празник.

— При това взаимен! — ще се опитам да поддържам високата топка. — Един от най-трогателно-взаимните-съпружески празници, не ти ли се струва?

— Като те гледам с какъв ентусиазъм се пудриш, имам всички основания да смятам, че за теб е по-голям.

— Не ме гледаш, а ме чуваш... — Усещам как, без да искам, малко съм снижил тона, изглежда, е неизбежно когато кажеш горчива истина. — Ние с теб от дълги години вече не се гледаме, само се чуваме... А от един месец — предимно през тази толкова комуникативна и така тясно свързваща ни стена, чиято компания ти предпочете пред моята. Добре ли си поминувате с нея, скъпа? Сигурно лесно намерихте общ език?...

От възвърнатото самочувствие, с което казвам последните думи, и от сериозната пауза оттатък се убеждавам в още една закономерност на човешките взаимоотношения:

очевидно на хомо сапиенс действува добре, когато успее да ухапе или въобще по някакъв начин да уязви находящия се до него (па макар и през стена) друг хомо сапиенс-Като активен представител на най-хуманната хуманитарна наука обаче аз съм длъжен да направя и не особено веселата констатация, че това е отглас на тъмен атавизъм от далечния животински стадий на човешката еволюция, поради което трябва да се засрамя малко и да отдам известно право на Жена ми да каже оттатък стената с разстроен глас:

— А задавал ли си си някога въпроса, кой е виновен за тая стена?

Задавал съм си го, скъпа, задавал съм си го. През безпросветно дългите дни и нощи на своите касапски дежурства по спешните травматологични кабинети на видните софийски и несофийски болници доктор Стефан Милев — не само е рязал меса, жили и кокали, но и си е задавал въпроси, въпроси, въпроси... Даже и такива, каквито дори твоята развинтена журналистическа фантазия не би могла не само да измисли, но и да допусне... Защото освен всичко друго никой не се среща с човешкото страдание така завидно интимно както наша милост, хирурзите. Само ние знаем колко силен, но и колко жалък може да бъде този, чието име звучало гордо. Мъдрият Солон бе казал на самодоволния и разплут от богатства цар Крез, че честитият едва след смъртта се познава — думи, които според литературата простакът цар си бе спомнил чак когато един друг самодоволен и разплут негов колега го качил самия него на кладата. Така че според скромното ми мнение, съставено въз основа на дългогодишен опит и лични наблюдения, човекът се познава едва когато го качиш на кладата. А това вече е достатъчен повод за въпроси без отговори, нали?... А ти, скъпа досегашна жено, ме питаш за някаква си стена. Човек, който си няма проблеми, си ги измисля. Не се развеждаш с мен заради стената, хайде изплюй камъчето, да знам какво знаеш, та и аз да съм наясно. Пък оттам насетне — добър е Господ — . Стени, клади или кладенци — всичко е от хората и за хората. Зависи какво билетче ти е изтеглило папагалчето и какво късметче ти се е паднало.

— Какво й е пък чак толкова на стената? — ще се опитам да пофилософствувам, за да не стане много мрачно. — Стена като стена! Като толкова други наоколо, в миналото, настоящето и бъдещето..

На Ани обаче моето ораторствуване въобще не й действа и докато тя преживява оттатък, аз мога да си пофилософствувам поне сам на тази тема.

Ами наистина — стена като стена. Все пак не е великата китайска, я. Не е даже и великата търновска, дето се изгражда сега под Царевец по точните спомени на останали до днес живи свидетели от Иван-Александрово време. Най-обикновена панелна стеница, която даже не е и носеща и която, ако си спомняш, в началото искахме да махнем по някакъв начин, за да направим жилището си малко по-модерно, по-широкО и по-непотискащо. Начин обаче не се намери, защото се оказа, че панелната стена, макар и да не е подпорна, или както още й казват — носеща, си е все пак панелна стена с подчертано изразени признаци на характер — сиреч аз като панелна стена може и да не върша много работа, ама я се опитай да ме ликвидираш!... Бая сечивца ще изхабиш, да не говорим за хвърлените на вятъра силици и надеждици да направиш животеца си малко по-непотискащичък. Та след като стената не се нави да я ликвидираме, подозирам, че предназначената за тази цел енергия започна да преминава в нейна власт, но тя като по-умна (младото поколение казва — по-печена) от нас не се юрна насреща ни с повече или по-малко тъпи длета, шила и чукове, а като начало само се усмихна. Усмихна се, да, с оная усмивка, с която Франкенщайн се усмихва над заспалата си жертва, преди да се заеме с обработката й. Елементарното въображение би помислило, че преди да пристъпи към действие, той зловещо се прозява, разкършва и протяга, че се разсънва, така да се каже, защото и децата знаят, че злите сили по светло спят, а се събуждат вечер, когато започва работният им трудов ден. Нашият Франкенщайн обаче няма нужда от разсънване, защото, както е известно от литературата по въпроса, а й от самата му наложила се в живия живот практика, той никога не заспива. Верен на псевдонима, който социолозите са му дали — Отчуждение, — той се е отчуждил дори и от такива прости човешки радости, каквато е например почивката. Той просто си стои край нас, най-често невидим за невинното ни невъоръжено зрение и непрекъснато се усмихва. Непрекъснато — та ако в някой миг случайно прогледнем за него, да го видим усмихнат и да не се уплашим. Поне да не се уплашим много, а и това не е малко. Понеже обаче да го видим ни се случва рядко, ние, макар и да знаем много добре за съществуването му, просто забравяме (или искаме да забравим), че го има. (Нещо, което го прави по-силен и по-съвършен от нас. Ние понякога го забравяме, но той нас, интересите и целите си — никога.) И само изучава — дълго и търпеливо — слабите ни местенца. И си съставя карта на тия местенца. Точно, педантично и методично. И в един красив момент започва да действува — когато например си вършим работата, когато се караме или когато си говорим колко се обичаме, когато посрещаме гостите си или когато ги изпращаме, когато спим или когато се любим, Как действува? Ами спомнете си го: гладък и празничен, облечен в купения от вас с връзки вносен или наш тапет (а може и с голям фототапет, тогава целият се превръща в една усмивка, като Фернандел), закичен с една-две картини, за които сте дали цяло състояние (претенциите му вече пораснаха и репродукции не търпи), декориран с един-два аплика или с нависени по него всевъзможни кичови сувенири от различни краища на страната или на планетата, увенчан с някое кристално или не огледало, подпрян от някой несъразмерно голям за жилището ни фикус, кактус или филодендрон, в някои случаи и скрит частично или изцяло зад някоя библиотека. Така или малко по-различно преоблечен като обикновена, редовна стена, нашият Франкенщайн, поставил вече едно-две кръстчета на персоналната ти антропологическа карта, стърчи с вечната си усмивка над твоя повече или по-малко нервен сън, а върху теб ляга неговата проекция във вид на хиляди черни кръстчета, възпроизвеждащи с абсолютна точност пресечните точки на мрежата, образувана от железните пръчки на неговото арматурно желязо. Може би отвън към теб пътуват чувствата на твоите приятели и любими, оценките на хората и обществото за денонощния ти съсипващ труд, пътуват мелодии и взривове, бебешки плач и предсмъртни стонове, човешки смях и ридание, тъжни спомени и радостни мечти. Може би. Но арматурната мрежа на незаспиващата стена до теб пропуска всички тия неща само доколкото могат да се проврат през безбройните черни кръстчета, което ще рече — пропуска ги разпънати всяко едно поотделно на тези безбройни кръстчета. Известно е, че едно нещо, разпънато на кръст, не е вече нещо, а в най-добрия случай — някакъв символ. Разпъни го обаче на безброй арматурни кръстчета и от него няма да остане плът и дух дори и за един символ. Но твоят съжител не се задоволява само с това. Когато някое от неизброимите му кръстчета съвпадне с отбелязано на твоята персонална карта кръстче, между двете кръстчета протича мигновено един Франкенщайнов лазерен лъч, в резултат на което на мястото, отбелязано върху теб, пламва малко огънче. А Франкенщайн, както е известно от литературата по въпроса и от практиката, е неуморим, ето защо огънчетата стават все повече и повече.. Докато накрая и ти, и картата ти се превърнете в една красива клада, а както е известно от историята, с кладата трудно се дружи. поне се заплаща скъпо. Франкенщайн продължава все така да се усмихва, а жена ти оттатък настоява да знае кой е виновен за стената. Да пита него!