Кирил Топалов - Нерви

Та и жена ми сега. Когато я предупреждавах за бъдещето й, старческият дом ми беше на устата, но не посмях да го спомена. Все пак, макар и да не сме още стари, ние с нея сме във възраст, в която шегите със старчески домове и гробища не са от най-подходящите. При това тя знае много добре какъв ужас изпитвам от подобна перспектива за края на живота си, тъй като неговата най-хубава част — детството и юношеството си, до казармата — съм прекарал в сиропиталище за сираци. Майка ми и баща ми са загинали в януарските бомбардировки над София през войната, когато аз съм бил двумесечно бебе. Били сме евакуирани в някакво село, но те се върнали да вземат още завивки и съдове. На жена ми съм разказвал с най-големи подробности какво представляваше животът в следвоенните сиропиталища за сираци и сега за сетен път се убеждавам, че никой не може да те халоса по най-слабото ти място така добре както най-близкия ти човек. Нали и в Библията е казано: „Кой ти извади окото? Брат ми. Затова е така дълбоко извадено...“ Тогава да доизчерпим темата.

— По тоя повод имаме две молби — ще кажа почти делово.

— Моля — ще отвърне тя кратко и безизразно, това ще означава, че е съсредоточила цялото си внимание върху сенките или аркансила.

— Ами първата е: когато се срещнем в старческия дом, да не вземеш да се направиш, че не ме познаваш. Аз дотогава ще се науча да играя табланет и „Не се сърди човече“ и понякога ще мога да ти правя компания. Ще има да си играем, да си играем... ще си прекарваме чудесно.

— О кей, имаш го от мен! — ще отвърне тя великодушно, но гласът й ще е спаднал с един тон. — Казвай втората молба.

— Втората е да побързаш все пак с пудренето. Нека поне на тоя спектакъл да пристигнем навреме. Да изконсумираме поне тоя път цялото удоволствие...

Не е в характера на жена ми да се съгласява с мен продължително време, затова бих се изненадал, ако не каже:

— А! Може би пък ще оставя цялото удоволствие за теб! Предполагам няма да ти липсвам особено.

Но и аз-не трябва да я разочаровам:

— Напротив.

— Нима! — Жена ми обича много тая дума, използува я винаги, когато не знае какво да отговори или когато просто иска да спечели време.

— Все пак ще бъде малко необичайно. За първи път — епизод от семейната комедия без теб.

— Е! — почти я виждам как повдига рамене и разперва щастливо ръце с четчиците и боичките си. — Ще трябва да свикваш. Оттук нататък...

— Ще ми бъде трудно.

Ето че отново ще съм успял да я изненадам. Тя няма да може да скрие, че е затруднена, ще е спряла рисуването и почти изцяло ще е обърната към вратата:

— Нима?

— И даже опасно за живота.

— Нима? — Гласът й ще долита още по-ясен, това ще означава, че е вече изцяло нащрек или на нокти, както обича самата тя да се изразява, защото знае — започна ли много да се съгласявам с нея, не е на добро.

За да не я мъча много, ще подхвърля небрежно, почти като въздишка:

— Ами като няма да има кой да ми вдига кръвното, ще започна да се наливам с кафета и току-виж съм си докарал някой инфаркт без време.

Човечеството все още не е изнамерило по-ефикасен начин за противодействие на една жена от безразличието към мерките, с които тя се опитва да го накаже. Ето защо като истинска жена, жена ми естествено няма да издържи:

— Ха! Ако има някой за спохождане от инфаркт, това съм само аз!... Защото ме превърна в развалина... А ти си здрав като бик! Белия бик — нали така те наричат твоите колежки, сестрички, асистентки, студентки, стажантки, вероятно и санитарки, не изключвам и до тях да си стигнал... Не дай си боже...

— Обикновено от тях започвам — отново ще се съглася с нея, а тя, разбрала грешката си с избухването, ще направи безуспешен опит да изглежда безразлична:

— Откъдето искаш започвай и където искаш свършвай, това е последното, което ме интересува.

Интересува я и още как, не разбирам само защо аз трябва да се чувствувам виновен. Сред повечето хора се е разпространила нелепата заблуда, че щом си преподавател във висше учебно заведение, то ти непременно си нещо като султан, който разполага с харем от неограничено количество млади, красиви и освободени от всякакви предразсъдъци девойки, които те даряват с най-изтънчените прелести на своята младост. Имам приятели и познати, които са ми казвали и направо, при това съвсем сериозно — хайде бе, пусни нещо насам, грехота е при тая многотия... Опитвам се да им внуша, че, първо, сега не е както в добрите стари времена на нашето студентстване, когато беше величайши срам за някоя студентка да се разбере, че има нещо си с някой си преподавател. Днес немалко студентки се хвалят, че имат нещо си с еди-кого си и без да имат, съчиняват си и сами си пускат легенди сред колежките, които се надпреварват да им завиждат, особено пък ако става дума за някоя по-знаменита личност. Без да принадлежа в числото на тези личности, аз съм слушал за самия себе си такива истории, които наистина могат да накарат човек да съжалява, че не са му се случили. Та представям си какво би станало, ако наистина нещо... Ще разберат и бабите в махалата... Опитите ми обаче да внуша всичко това на моите приятели си остават безплодни, мога да си представя колко от тях как ме мразят и как само чакат да разберат, че са ме изхвърлили от института заради женска история. По едно време даже бях започнал да ставам толкова мнителен, че спрях да взимам дипломантки, разговарях само с грозни студентки и почти престанах да ходя на приемния си час, а на изпит или на консултации никога не оставах в кабинета само с една студентка. После обаче ми мина, реших просто, че ако някой поиска да ми скрои нещо, моите предохранителни мерки няма да го спрат, и махнах с ръка на всичко. Да мислят и да говорят каквото искат, по-добре на хората в устата, отколкото в краката, както гласи народната мъдрост, освен това и да умреш, пак не можеш да угодиш на всички, които ти завиждат, защото пък според една източна мъдрост човек има по-малко приятели, отколкото мисли, и повече врагове, отколкото предполага... По-сложно е стоял винаги само въпросът с жена ми, която колкото и да не им е вярвала (поради най-често очевидната им нелепост) или поне да се е правила, че не я интересуват глупостите, които разни женски и мъжки гласове са й дрънкали по телефона, несъмнено е оставала на особено мнение, в смисъл че все пак не може да си няма крушка опашка, . И градивото на стената се е трупало — тухличка по тухличка.