Кирил Топалов - Нерви

Веднъж в сиропиталището се бях случил сам в учителската стая, където стояха навити на руло големите географски карти (бях в прогимназията и физикът ме бе изпратил за тебешир) и за първи път видях картата на света. Беше отгърната наполовина. Сам не знам как съм посмял да вляза и да я разгърна изцяло. Според строгия ни правилник ученик въобще нямаше право да пристъпва там, а пипането на каквото и да е се наказваше като най-тежко престъпление. Когато ни пращаха за тебешир, ние стоехме на прага, докато някой от намиращите се вътре учители ни подадеше. Тогава обаче в стаята нямаше никой и аз сигурно щях да се върна, ако не бях видял разгърнатата карта с огромните сини океани и континенти, приличащи, както тогава ми се стори, на големи сърца. Забравих и правилника, и заплахата от най-сурово наказание и се лепнах за чудото зяпнал. Докосвах трескаво необятната земна шир и се мъчех да прочета нещо, но помня, че в главата ми не влизаше нищо, с изключение само на една дума, която ми се струваше, че е написана по цялата карта: океан, океан, океан-, Имената Тихи, Атлантически, Индийски и т. и. не си спомням. Само тая дума — океан... Събуди ме силният плесник през врата на огромната лапа на физика, която ме завря под съседната маса. Мисля, че това беше първият път, когато изпитах желание да убия човек. След това съм го изпитвал многократно.

Та тогава, скрит сред ниските храсти в двора на школата, аз бях — отново и много по-силно — във властта на онова същото чувство, че се докосвам до примамливия, загадъчен, но и вече реален далечен свят. Само да протегнеш ръка и ще го докоснеш. Не като нашарена в различни цветове, изписана с всички възможни големини и шрифтове букви, подлепена с платно и навита на голямо руло хартия (самата дума карта произлиза от хартия!), а като нещо материално, действително съществуващо, прекосило нашир и надлъж същите ония безкрайни сини пространства, които бяха зашеметили детските ми очи... До свършването на школата при всяка гарнизонна отпуска аз бях единственият, който поемаше не като всички останали към града с кината, кръчмите, морската градина и момичетата, а към пристанището. Броех дните до края на обучението и мечтаех за мига, в който ще стъпя на палубата на някой от сивите и достолепни в своята сдържана строгост военни кораби, обикалях с часове по пирсовете, където стояха навързани големите бели пътнически презокеански лайнери и окадените танкери, които по няколко пъти в годината пресичаха Бермудския триъгълник, правеха си гаргара с тайфуна „Цунами“ и въобще преджапваха Световния океан както Гъливер морето на лилипутите. Нямаше сила, която да ми попречи след службата да стана радист на някой от тях. Нямаше кой да ме спре, защото нямаше кой и да ме очаква. Ето, казвах си, че и сирашката участ си има някои свои предимства.

Изпратиха ме да служа в едно поделение на сушата, което нямаше нищо общо с всичко това и което не даваше квалификация за корабен радист. Службата там със сравнително доста свободно време и дълги нощни дежурства ми даде възможност да изчета още много книги за далечни пътешествия, а също така и да се подготвя успешно за кандидатстудентските изпити.

СТУДЕНТСКИТЕ МИ ГОДИНИ бяха първият период в моя живот, когато се почувствувах свободен човек. София се бе оказала най-далечната възможна точка за реализацията на моите мечти за пътешествия (тогава си казвах, че е само временно, и смятах морския провал за резултат на случайно нещастно стечение на обстоятелства, които при това в условията на казармения живот въобще не зависят от твоята лична воля), но и това не беше никак малко, защото за човек като мен София, Париж или Хонолулу бяха в еднаква степен непозната част от големия свят. Никога няма да забравя например как когато пристигнах за първи път за кандидат-студентския изпит и от някакъв напосоки взет тролейбус се изсипах пред Ректората, се въртях като упоен от хашиш и гледайки ту огромното здание на Университета, ту площад „Народно събрание“ с големия конник, ту забития в небето паметник отсреща, ту Орловия мост в дъното на булевард „Руски“, си говорех на глас, за да си внуша по-сигурно:

— Не, това не е на снимка, нито на кино преглед, това е в действителност, в действителност. Това е София...

По-късно един приятел софиянец ми разправяше, че правел същото, когато бил на двуседмична средиземноморска екскурзия от „Орбита“ и гледал така Монте Карло от площада пред двореца в — Монако... Да не говорим какво впечатление ми бе направило гъмжилото от хора, коли и тролейбуси на кръстовището. Понеже бях с униформа (в казармата бях влязъл с ученическата куртка и все още не знаех какво е това цивилни дрехи), хората ме заглеждаха любопитно, а някакъв шегобиец подхвърли: