Кирил Топалов - Нерви

Най-жалката част на феномена „български развод“ е делитбата на жилището и имуществото. В делитбените списъци влизат дори и четките и ваксите за обувки, виждал съм го със собствените си очи, тъй като повечето от моите приятели и познати се изпоразведоха, все образовани и високоинтелигентни хора, повечето с престижни професии и длъжности. Ставало ми е тъжно за тях, а сега започвам да ги разбирам. Например нашата отвратителна конвенционална холна гарнитура струва почти една годишна моя или на жена ми заплата. Как ще ми я отстъпи? Толкова струва и също така конвенционалната конфекционна библиотека, почти толкова — килимът, също почти толкова — козяците, с които се опитахме да компенсираме потискащата конвенционалност на гарнитурата, малко повече — картините, купувани също на изплащане, горе-долу толкова-кухненското оборудване, около два пъти повече — не по-малко конвенционалното обзавеждане на спалнята.. Спирам дотук, защото, ако сложиш книгите, сервизите, електрониката и т. н., сметката ще заприлича на доживотна присъда. Ще излезе, че сме работили цял живот, за да си обзаведем едно колкото безлично, конфекционно и конвенционално, толкова и неделимо жилище, защото в него е вложено всичко на всеки един от нас, Да не говорим за самия апартамент, който не е изплатен на държавата и наполовина. Статистиките показват, че българинът отделя около десетина от най-хубавите, най-творческите си години, за да се сдобие с жилище, а през останалата част от живота си го обзавежда или с помощта на адвокатите го дели с жена си, с която се развежда наскоро след като го е получил. Така че жена ми, ако обича, да не говори, че оттук нататък моят живот ще бъде само моя лична работа. — Ще бъде, но не съвсем — ще уточня почти с усмивка. — Една важна част от него все още ще зависи от теб.

— Така ли? Коя е тя? — В гласа й вече долавям подозрителност, не се познаваме от вчера, веднага е усетила не само моята ирония, но и подготовката за някаква сериозна провокация.

— Местодомуването — ще съобщя равно, по катаджийски. — Не знам докога ще ми разрешиш да се паркирам в тоя уютен гараж.

Жена ми често обича да е на ниво, тогава прави непростими грешки и обикновено след това съжалява, но сега случаят е такъв, че очевидно си заслужава жертвата:

— Тоя уютен гараж е колкото мой, толкова и твой, така че същото основание за тоя въпрос имам и аз.

Ако не ме лъже интуицията ми, сега вече ще се е очертала реална възможност да я изкарам от релсите, поне, да се опитам, само че преди да прехвърля люлката над лоста, трябва да я засиля още един път:

— Не допускаш, предполагам, че ще ти предложа да си пренесеш багажа и резервните части на улицата.

Крайно субективно, както винаги и както повечето жени, жена ми няма да усети истинските Ми намерения й затова (типично в нейния стил) веднага ще се засегне лично:

— А защо допускаш, че аз ще ти го предложа? Сега напред, това е моментът:

— По отношение на теб аз мога да допускам всичко? Като всяка нормална жена моята Ани не прави разлика между естествената склонност на своя пол към крайна всеотдайност и способността тази всеотдайност неочаквано за самата нея да се изроди в неестествено краен егоцентризъм. Малко ли майки са убили бъдещето на децата си поради кривосхващана жертвоготовност? Малко ли съпруги са провалили и кариерата, и живота на мъжете си превръщайки ги, водени от своя патологичен егоизъм, в пълзящи плазмодии, съответно започвайки още по-настървено да им слагат рога, защото плазмодият не буди вече никакви други чувства освен презрение и дори погнуса, в най-добрия случай — безразличие. Жена ми не е чак такъв краен случай, но съдейки по професоршата, човек лесно може да се досети, че матриархатните заложби са дълбоко генетично вкоренени и у нея. И ако не се проявиха в такава крайна форма, както в майчиния й дом, то заслугата за това се пада само на моя неспасяемо републикански характер.

А тъй като пак от историята е известно, че нищо не е в състояние да раздруса така ясно монархическото самодоволство, както републиканския непукизъм, подправен с умерено дозирано философско примирение, ясно е защо моят десен прав удар във формата на почти безразлична констатация, че от него мога да очаквам всичко, най-сетне ще извади моя противник от равновесие и за неизвестен брой секунди ще го прати на пода. На пода — това в случая означава, че жена ми ще напусне убежището на своя будоар и ще изскочи гневно в хола. Слава богу.